Дийн Кунц - Служители на Здрача

Пикапът се блъсна в тях. За щастие, той закачи само последните няколко сантиметра от Форда. Бронята беше откъсната с ужасяващ звук, а цялата кола потрепери и бе блъсната на верев. Воланът внезапно получи самостоятелен живот. Той се изплъзна от хватката на Чарли, завъртя се през стискащите го ръце, изгаряйки дланите му, а Чарли извика от болка, но успя отново да го задържи. Като ругаеше и мигаше, за да отстрани появилите се в очите му сълзи от болка, които за кратко време замъглиха погледа му, той насочи колата отново на изток, настъпи здраво педала на газта и продължи да се движи. Когато преминаха пресечката, Чарли се върна обратно в своето платно. Той натисна клаксона, принуждавайки колите пред него да се отстранят от пътя му.

Вторият бял пикап — този, който беше откъснал бронята им — се беше измъкнал от бъркотията при пресечката и бе ги последвал. Отначало той беше през две коли зад тях, после през една и накрая точно зад Форда.

С утихването на стрелбата, и Кристин и Джоуи се изправиха отново в седалките си.

Момчето погледна през задното стъкло към пикапа и извика:

— Това е вещицата! Аз я виждам! Аз я виждам!

— Седни долу и си постави предпазния колан — посъветва го Чарли. — Може би ще правим някои внезапни спирания и обръщания.

Пикапът беше на около тридесет фута зад тях, но се приближаваше.

Двадесет фута.

Чубака отново лаеше.

Пристегнал предпазния колан, Джоуи държеше кучето близо до себе си и го успокояваше.

Движението пред тях се сгъстяваше, забавяйки ги.

Чарли погледна в огледалото за обратно виждане.

Пикапът беше само на четири-пет метра зад тях.

Три метра.

— Те възнамеряват да ни блъснат, докато се движим — каза Кристин.

Едва докосвайки педала на спирачката, Чарли рязко зави надясно в една тясна странична улица, оставяйки тежкото движение и рекламите по Стейт Стрийт зад себе си. Те бяха в един по-стар жилищен квартал: най-вече едноетажни къщи, няколко двуетажни, множество големи дървета и паркирани от едната страна коли.

Пикапът ги следваше, но беше поизостанал, защото не можа да направи завоя така бързо, както Форда. Не беше така маневрен, както колата. Точно на това разчиташе Чарли.

При следващия ъгъл, той зави наляво, намалявайки възможно най-малко скоростта, изправяйки Форда на две колела, почти загубил контрол над колата при едно поднасяне, но успявайки някак си да го запази и без за малко да закачи една паркирана твърде близо до пресечката кола. Една пресечка по-нататък, той зави надясно, после наляво, после надясно и после отново наляво, промъквайки се през тесните улички и увеличавайки разстоянието между тях и пикапа.

Когато те набраха преднина пред пикапа, когато техните преследвачи не можеха повече да ги виждат накъде завиват, Чарли престана да прави произволни завои и започна да избира пътя малко по-внимателно, улица по улица, насочвайки се обратно към Стейт Стрийт, после през главната магистрала и към паркинга на друг търговски център.

— Ние няма да спрем тук, нали? — каза Кристин.

— Напротив, ще спрем.

— Но…

— Ние ги изгубихме.

— За момента, може би. Но те…

— Има нещо, което трябва да проверя — каза Чарли.

Той паркира така, че колата да не се вижда от движението по Стейт Стрийт между две по-големи превозни средства — една каравана и един пикап.

Очевидно, когато вторият бял пикап беше закачил задната част на Форда, той беше повредил също тръбата за изгорели газове и вероятно шумозаглушителя. Пушек с остра миризма проникваше през пода в купето на колата. Чарли им каза да свалят прозорците си с един или два инча. Той искаше да не изключва двигателя, ако можеше да мине без това. Искаше да бъде готов да потегли във всеки момент, но пушекът беше твърде гъст и той не можеше да постъпи другояче.

Кристин откачи своя предпазен колан и се обърна към Джоуи.

— Добре ли си, миличък? — попита го тя.

Момчето не отговори.

Чарли погледна назад към него.

Джоуи се беше свил в ъгъла. Малките му ръце здраво стиснати в юмруци, брадичката опряна на гърдите, лицето безкръвно. Устните му трепереха, но той беше твърде уплашен, за да плаче или говори. Беше парализиран от страх. По настояване на Кристин, Джоуи накрая вдигна поглед. Очите му изразяваха уплаха и изглеждаха състарени върху детското му лице.

Чарли се почувства зле, тъжен и уморен при вида на очите на момчето и измъчената душа, която те разкриваха. Но беше също така и разгневен. Чувстваше неразумния подтик да излезе веднага от колата, да се върне с наперена походка на Стейт Стрийт, да намери Грейс Спайви и да я разстреля на място.