Дийн Кунц - Служители на Здрача

Кучката. Глупавата, лудата, жалката, омразната, бясната, отвратителната стара кучка!

Чубака тихо скимтеше, сякаш чувстваше душевното състояние на своя млад господар.

Момчето издаде подобен звук и обърна погледа си към кучето, което беше поставило глава в скута му.

Вещицата ги откриваше, като че ли с помощта на магия. Момчето беше казало, че не можеш да се скриеш от една вещица, каквото и да правиш и изглежда, че беше право.

— Джоуи, добре ли си, миличък? — попита Кристин. — Кажи ми, чедо. Добре ли си?

Накрая Джоуи кимна. Но не искаше да говори. В неговото кимане нямаше убедителност.

Чарли разбираше как се чувства момчето. Беше трудно да се повярва, че изведнъж всичко така ужасно се обърка само за няколко минути.

В очите на Кристин имаше сълзи. Чарли знаеше какво мисли тя. Кристин се страхуваше, че Джоуи накрая беше пречупен.

И, може би, това беше така.

Пенещите се черно-сиви облаци накрая освободиха потисканата буря, която се зараждаше постепенно цяла сутрин. Дъждът миеше паркинга на търговския център и тропаше по очукания Форд. Мълнии пулсираха върху мрачното небе.

Добре, мислеше си Чарли, гледайки замъгления от водата свят отвън.

Бурята, особено причинените от мълниите атмосферни смущения, им осигуряваше една малка допълнителна зашита. Те се нуждаеха от цялата помощ, която биха могли да получат.

— Това трябва да е тук, вътре — каза Чарли отваряйки дамската манта на Кристин и изтърсвайки съдържанието й върху седалката между тях.

— Но аз не виждам, как би могло да е тук — каза Кристин.

— Тук е единственото място, където биха могли да го скрият — настоя той, ровейки френетично в съдържанието на чантата и търсейки най-вероятния предмет, в който можеше да бъде скрит един малък предавател. — Тази чанта е единственото нещо, което е било с нас през целия път от Лос Анджелис. Ние изоставихме куфарите, моята кола… това е единственото място, където би могъл да бъде скрит някой малък предавател.

— Но никой не би могъл да вземе моята чанта…

— Предавателят би могъл да бъде поставен преди няколко дни, когато ти не си била подозрителна или бдителна, преди да започне цялата тази лудост — каза той, усещайки, че се лови като удавник за сламка, опитвайки се да не показва отчаянието в гласа си, но и без да успява напълно.

— Ако ние не носим несъзнателно някакъв предавател, как тогава, по дяволите, те ни намират така бързо? Как, по дяволите?

Чарли огледа паркинга, а после се обърна и погледна през задното стъкло. Никакви бели пикапи. Все още.

Джоуи гледаше навън през страничния прозорец. Устните му се движеха, но не издаваха звук. Имаше измъчен вид. Няколко дъждовни капки минаваха косо през тясната пролука от горна страна на прозореца и удариха момчето по главата, но то изглежда не забеляза.

Чарли мислеше за своето собствено нещастно детство, за боя, който беше изтърпял от баща си и за безизразното лице на пияната си майка. Той мислеше за другите безпомощни деца по целия свят, които ставаха жертви, защото бяха твърде малки, за да могат да се отбраняват и отново започна да го изпълва мощен поток от гняв.

Взе една зелена малахитова пудриера от купчината изсипани предмети от чантата на Кристин, повдигна пухчето за пудрене, извади пресованата пудра и пусна и двете неща в торбичката за боклук, която висеше на таблото. Той бързо изследва пудриерата, но не можа да види в нея нищо необичайно. После я удари няколко пъти върху волана, счупи я и изследва парчетата, но не видя нещо подозрително.

— Ако наистина носехме някакъв предавател, нещо, което да е в състояние да ги насочва, то би изисквало мощен източник на енергия, нали? — попита Кристин.

— Една батерия — отвърна той, разглобявайки червилото й.

— Но това нещо със сигурност не би могло да действа с една толкова малка батерия.

— Ти би се изненадала от възможностите на модерната технология. Микроминитюаризация. Би се изненадала.

Въпреки че и четирите прозореца бяха свалени на един или два инча, пропускайки малко свеж въздух, стъклата се запотяваха. Чарли не можеше да вижда паркинга и това го правеше неспокоен, така че той включи отново двигателя и пусна вентилатора, въпреки изгорелите газове, които се промъкваха вътре от повредените шумозаглушител и ауспух.

Чантата съдържаше една автоматична писалка със златен писец и една химикалка. Той ги разглоби и двете.

— А колко надалеч може едно такова нещо да предава? — попита Кристин.