Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Повечето от гражданите не бяха присъствали на съда, понеже дните за съд не бяха празнични, а всички те трябваше да си изкарват поминъка. Ето защо виждаха крадеца за първи път. Беше доста млад, някъде между двайсет и трийсетгодишен, обикновен на ръст и телосложение, обаче външността му бе странна. Кожата му беше бяла като снега по покривите, имаше изпъкнали и изумително зелени очи, а косата му бе с цвета на белен морков. Девиците си помислиха, че е грозен, стариците изпитаха жалост към него, а хлапетата се запревиваха от смях.

Всички познаваха шерифа, но другите трима, решили съдбата на крадеца, бяха чужди за града. Рицарят, възпълен мъж с жълтеникава коса, явно беше някаква важна личност, защото яздеше боен кон — огромно животно, струващо колкото дърводелец ще напечели за десет години. Монахът бе доста по-стар, някъде над петдесетте, слаб и изгърбен в седлото си, сякаш бе понесъл живота си като тягостно бреме. Най-странен беше свещеникът, млад мъж с дълъг нос и провиснала черна коса, облечен в черно расо и яхнал дорест жребец. Имаше опасния остър поглед на черна котка, надушила гнездо с мишлета.

Едно хлапе се прицели внимателно и плю към вързания. Целенето беше добро и храчката го улучи в очите. Пленникът изръмжа някаква ругатня и залитна към заплюлия го, но бе задържан от въжетата, стегнали го за страните на колата. Случката не беше забележителна с нищо, само дето думите, на които проговори, бяха на нормански френски, езика на господарите. Да не би да беше от знатно потекло? Или просто бе далеч от дома си? Никой не знаеше.

Волската талига спря под бесилото. Приставът се качи на нея с клупа в ръка. Осъденият започна да се бори. Хлапетата се развикаха радостно — щяха да са разочаровани, ако бе останал спокоен. Въжетата, овързали китките и глезените му, пречеха на движенията му, но той отмяташе глава, за да избегне клупа. След малко приставът, грамаден мъж, отстъпи назад и удари с юмрук пленника в стомаха. Жертвата се преви на две, изпусна дъха си, а палачът нахлузи въжето през главата му и стегна възела. После скочи на земята, изпъна въжето и върза другия му край за една кука в основата на бесилото.

Това беше повратният момент. Ако пленникът продължеше да се съпротивлява, щеше само да умре по-скоро.

Войниците развързаха краката на пленника и го оставиха да се изправи сам върху талигата, с ръце, вързани зад гърба. Тълпата притихна.

Дойдеше ли тоя час, все възникваше някакъв смут. Или майката на осъдения ще се разпищи, или жена му ще извади нож от пазвата си и ще се втурне към платформата в отчаян опит да го спаси… Понякога смъртникът молеше Господа за прошка или пък изричаше смразяващи кръвта проклятия към палачите си. Въоръжените мъже вече бяха застанали от двете страни на платформата, готови да се справят с всякакви неприятности.

Точно тогава пленникът запя.

Имаше висок, ясен и много чист глас. Думите бяха на френски, но дори тези, които не разбираха езика, можеха да усетят по тъжната мелодия, че е песен за скръб и злочестина.

Пееше и гледаше право към някого в тълпата. Пространството там постепенно се ушири и тогава всички я видяха.

Беше още девойка, на около петнайсет години. Когато хората заобръщаха погледи към нея, се зачудиха защо не бяха я забелязали досега. Дългата й тъмнокафява коса, гъста и буйна, се събираше на остър връх над широкото й чело в прическа, наричана от някои „дяволски връх“. Имаше гладки черти и чувствени, пълни устни. Стариците забелязаха наедрялата й талия и налетите й гърди. Заключиха, че е бременна и предположиха, че осъденият е бащата на нероденото й дете. Но останалите бяха слепи за всичко друго, освен за очите й. Би могла да мине за красавица, ако не бяха напрегнатите й хлътнали очи с изумително златист цвят. Искряха тъй ярки и пронизващи, че хората, попаднали под взора й, оставаха с чувството, че тя надниква чак до сърцата им и извръщаха погледа си уплашени, че тайните им ще бъдат разкрити. Момичето бе облечено в дрипи и по гладките му страни се стичаха сълзи.

Коларят погледна пристава с очакване, който на свой ред обърна поглед към шерифа, очаквайки кимването му. Той обаче не реагира дори когато младият свещеник със злия поглед го сръга нетърпеливо. Остави осъдения да продължи песента си. Възцари се зловеща тишина, докато чудесният глас на грозния мъж задържаше смъртта: