Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Първия намек, който получих, че читателите виждат книгата като нещо особено беше, когато Luebbe пуснаха реклама по повод продаването на 100 000 екземпляра. Никога дотогава не бях продавал толкова копия в твърди корици в друга страна, освен Съединените щати (които имат три пъти повече население от Германия).

След две години „Устоите“ започна да се появява в класациите на най-дълго продавани книги, с около осемдесет появи в немския списък на бестселъри. С времето просто си остана там. (До днес има над триста седмични появявания.)

Един ден проверявах съобщението за процентното си възнаграждение от „New American Library“, моя американски издател в меки корици. Тези съобщения се съставят внимателно, за да не може авторът да разбере какво всъщност става с книгата му, но след десетилетия настойчивост се бях научил да ги чета. И забелязах, че „Устоите“ продават около 50 000 копия на всеки шест месеца. За сравнение, „Окото на иглата“ продаваше към 25 000, както и повечето ми други книги.

Проверих продажбите си във Великобритания и открих същото съотношение: „Устоите“ се продаваха двойно.

Започнах да забелязвам, че „Устоите“ се споменават повече от всяка друга моя книга в кореспонденцията ми от почитатели. По време на срещи и книжни панаири откривах, че все повече читатели ме уверяват, че „Устоите“ са любимата им моя творба. Много хора ме молеха да напиша продължение. (Ще го направя някой ден.) Някои твърдяха, че е най-добрата книга, която са чели в живота си — комплимент, какъвто не бях получавал за никоя друга своя книга. Една британска туристическа компания се обърна към мен с предложение да направят празник „Устоите на Земята“. Започваше да прилича на култов хит.

След време разбрах какво точно става. Това бе книга „от уста на уста“. Банална истина в книжния бизнес е, че най-доброто рекламиране е това, което не можеш да купиш: личната препоръка от един читател на друг. Точно това продаваше „Устоите“. Правеше го ти, скъпи читателю. Издатели, агенти, критици и хората, които раздават литературни награди като цяло бяха пренебрегнали тази книга, но ти — не. Ти забеляза, че е различна и специална, и каза на приятелите си. И накрая се разчу.

И ето, че стана. Изглеждаше неподходящата книга. Аз изглеждах неподходящият писател и за малко не успях да я направя. Но това е моята най-добра книга и ти я зачете.

Оценявам това. Благодаря ти.

Кен Фолет

Стивънейдж, Хертфордшиър

Януари, 1999 г.

Хлапетата дойдоха рано за бесенето.

Беше още тъмно, когато първите три-четири от тях се измъкнаха от колибите си, тихи като котки в плъстените си ботуши. Тънка пелена пресен сняг бе боядисала градчето в бяло и стъпките им бяха първото, което накърни гладката повърхност. Запровираха се между схлупените дървени навеси по улиците, застлани със замръзнала кал, към стихналия пазар, където бесилото се издигаше в очакване.

Момчетата презираха всичко, което родителите им ценяха. Присмиваха се на красотата и се подиграваха на добротата. Превиваха се от смях при гледката на някой хром, а видеха ли наранено животно, пребиваха го с камъни до смърт. Хвалеха се с раните си, носеха белезите си с гордост, но най-много тачеха осакатяването: момче с липсващ пръст би могло да им бъде крал. Обичаха насилието. Готови бяха да тичат цели мили, за да видят кръвопролитие. И никога не пропускаха бесене.