Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Но през цялото време ме глождеше един въпрос: Защо са били строени тези църкви?

Съществуват прости отговори — Божията прослава, епископската суета и прочие. Но те не ми бяха достатъчни. Строителството на средновековните катедрали е един изумителен европейски феномен. Строителите не са разполагали с никакви мощни механизми, не са разбирали математиката или строителното инженерство и са били бедни: най-богатите принцове не са живеели толкова добре, колкото, да речем, един затворник в съвременен затвор. И въпреки това са вдигнали най-красивите здания, съществували някога, и са ги построили толкова добре, че все още ги има, стотици години по-късно, за да ги проучваме и да им се удивляваме.

Започнах да чета за тези църкви, но книгите ми се сториха незадоволителни. Имаше много естетски приказки за възвишеност, но не и за живото строителство. След това ми попадна „Строителите на катедрали“ на Жан Гимпел. Гимпел, черната овца на френска фамилия търговци на произведения на изкуството, не понасял също като мен дискусии дали прозорците на централния кораб на катедралата „въздействат“ естетически. Неговата книга бе за обитателите на пръстени колиби, които всъщност са съградили тези приказни здания. Изчел е архивите на френски манастири и е проявил интерес кои са били строителите и какви са били доходите им. Той първи е забелязал, например, че значително малцинство от имената били женски. Средновековната църква е била сексистка, но катедралите са били строени и от жени, както и от мъже.

От друг труд на Гимпел, „Средновековната машина“ научих, че Средните векове са били време на бързи технологични нововъведения, през което водната сила е била впрегната в широко разнообразие от промишлени приложения. Скоро започнах да проявявам интерес към средновековния живот изобщо. И започнах да си съставям картина как строенето на величествени катедрали трябва да се е оказало напълно подходяща дейност за средновековните хора.

Обяснението не е просто. Прилича малко на опита да се разбере защо хората от двайсети век изразходиха толкова много средства за проучване на космическото пространство. И в двата случая е действала цяла мрежа от влияния: научно любопитство, търговски интереси, политически съперничества, както и духовните аспирации на земните хора. И ми се стори, че има само един начин да очертая тази мрежа: като напиша роман.

Някъде през 1976 г. нахвърлих основната рамка и около четири глави от романа. Изпратих ги на своя агент, Ал Цукерман, който ми написа: „Създал си гоблен. Това, което ти трябва, е поредица от свързани мелодрами.“

Като погледна назад разбирам, че на двайсет и седемгодишна възраст не съм бил в състояние да напиша такъв роман. Бях като чиракуващ акварелист, който замисля огромно платно с блажни бои. За да е справедливо към тематиката, книгата трябваше да е много дълга, да обхване период от няколко десетилетия и да съживи величествения размах на средновековна Европа. Пишех далеч не толкова амбициозни книги и въпреки това все още не бях усвоил занаята.

Изоставих книгата за катедралите и ми дойде друга идея, трилър за немски шпионин във военна Англия. За щастие това се оказа по силите ми и под заглавието „Окото на иглата“ стана моят първи бестселър.

През следващото десетилетие писах трилъри, но продължих да посещавам катедрали и идеята за моя „катедрален роман“ така и не ме напусна. Възкресих я през януари 1986 г., след като бях довършил шестия си трилър, „Долината на лъвовете“.

Издателите ми бяха нервни. Искаха поредната шпионска история. Приятелите ми също бяха неспокойни. Знаеха, че обичам успеха. Не съм от писателите, които могат да се справят с един провал, като заявят, че книгата е била добра, но читателите са се оказали неадекватни. Пиша, за да доставям удоволствие и го правя с удоволствие. Един провал щеше да ме отчая. Никой не се опита да ме разубеди, но много хора изразиха загриженост и резерви.

Аз обаче не замислях „трудна“ книга. Канех се да пиша приключенска история, пълна с колоритни характери, които са амбициозни, порочни, секси, героични и остроумни. Исках обикновените читатели да бъдат също така завладени като мен от романтиката на средновековните катедрали.

Междувременно си бях създал метод на работа, който продължавам да прилагам и до ден-днешен. Започвам с написването на рамка на повествованието, с описание какво се случва във всяка глава и грубо щрихиране на действащите лица. Но тази книга не беше като другите ми. Началото тръгна лесно, но докато историята се разгъваше през десетилетията и хората израстваха от младост към зрялост, се оказваше все по-трудно да измислям нови премеждия и обрати в живота им. Разбрах, че една дълга книга е много по-голямо предизвикателство от три къси.