Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

За да не ги гледа, вдигна очи към тавана. Беше от дърво и красиво изрисуван с ярки цветове, но беше изложен на ужасен риск от пожар при всички тези хора, готвещи вътре в Божия дом. Филип тръгна след Ричард през тълпата. Младежът като че ли се чувстваше в свои води тук, сигурен и уверен в себе си, подвикваше за поздрав на барони и лордове, пляскаше свойски рицари по гърбовете.

Централната част с олтара и източния край на катедралата бяха заградени с въжета. Източният край изглежда бе оставен за свещениците — така трябваше да е — а пресечката на нефа и трансепта бе заделена за кралския дворцов съвет.

Зад въжетата имаше нова редица стражи, зад тях — тълпа от придворни и след това — вътрешен кръг графове с крал Стивън, седнал в центъра на дървен трон. Кралят се бе състарил, откакто Филип го беше видял за последен път преди пет години в Уинчестър. По хубавото му лице личаха угрижени бръчки, светлокафявата му коса бе посребряла тук и там и беше отслабнал след година воюване. Като че ли водеше някакъв любезен спор с графовете си и възразяваше спокойно. Ричард стигна до ръба на вътрешния кръг и направи дълбок, церемониален поклон. Кралят се озърна, позна го и рече с кънтящ глас:

— Ричард от Кингсбридж! Радвам се, че се върна!

— Благодаря ви, кралю мой — отвърна Ричард.

Филип излезе до него и направи същия поклон.

— Да не би да си довел монах за свой скуайър? — подкачи го Стивън. Придворните се разсмяха.

— Това е приорът на Кингсбридж, милорд.

Стивън погледна отново и Филип видя как очите му блеснаха, щом го позна.

— Разбира се. Познавам приор… Филип. — Но тонът му не бе толкова добросърдечен като при поздрава за Ричард. — Дошъл сте да се биете за мен ли? — Придворните се засмяха отново.

Филип остана доволен, че кралят помни името му.

— Тук съм, защото Божието дело по пресъграждането на катедралата в Кингсбридж се нуждае спешно от Вашата помощ, милорд кралю.

— Трябва да изслушам всичко подробно — прекъсна го Стивън припряно. — Елате да се видим утре, когато ще имам повече време. — Обърна се отново към графовете и поднови разговора с по-тих глас.

Ричард се поклони и се отдръпна, и Филип стори същото.

Не можа да говори с крал Стивън на другия ден, нито на следващия, нито на по-следващия.

Първата нощ Филип отседна в една пивница, но се почувства потиснат от постоянната миризма на печено месо и смеха на разпътните жени. За жалост в града нямаше манастир. Обикновено епископът щеше да му предложи подслон, но кралят се бе настанил в епископския палат, а всички къщи около катедралата бяха претъпкани с хора от свитата на Стивън. За втората нощ излезе от града, извън предградието Уигфорд, където имаше манастир, поддържащ приют за прокажени. Там получи конски хляб и слаба бира за вечеря, корава постеля на пода, тишина от залез-слънце до полунощ, служби в ранните часове на утрото и закуска от рядка каша без сол. И беше щастлив.

Ходеше до катедралата всяка вечер, понесъл драгоценната вула, която даваше на приората правото да взима камък от кариерата. Ден след ден кралят така и не го забелязваше. Стоеше настрана, докато другите молители си говореха и обсъждаха кой се радва на благоволение и кой — не.

Филип знаеше защо го карат да чака. Цялата Църква бе в разпра с краля. Стивън не беше изпълнил щедрите си обещания, които бяха изтръгнали от него в началото на управлението му. Беше превърнал в свой враг брат си, хитрия епископ на Уинчестър Хенри, като бе подкрепил друг за архиепископския сан в Кентърбъри. Ходът бе разочаровал и епископ Уейлрън, който разчиташе да се издигне с помощта на Хенри. Но най-големият грях на Стивън в очите на Църквата бе арестуването на епископ Роджър от Солсбъри и двамата му племенници, епископите на Линкълн и Илай, всички в един ден, по обвинение в непозволено строителство на замъци. Гневен хор се беше надигнал от катедрали и манастири из цялата страна заради този акт на светотатство. Стивън беше уязвен. Като Божии хора епископите нямаха нужда от замъци, бе заявил той; а ако строяха замъци, не можеха да очакват да се отнасят с тях напълно като с Божии слуги. Беше искрен, но наивен.

Отношенията бяха закърпени, но крал Стивън вече не беше много склонен да изслушва жалбите на свети хора, тъй че Филип трябваше да чака. Използваше възможността да се отдава на размишления. Като приор не бе имал много време за това. Сега изведнъж се оказа, че няма какво да прави в продължение на дълги часове и прекарваше времето си в дълбок размисъл.