Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Страх ли те е, Филип? — запита Стивън.

— Ужасно — отвърна Филип искрено, а след това, обзет от безразсъдство поради страха, нагло добави: — А теб?

Кралят се засмя на дързостта му и призна:

— Малко.

Филип си спомни, че това бе шансът му да каже за катедралата. Но не можеше да се съсредоточи, докато животът му бе изложен на такъв риск. Очите му не се откъсваха от замъка и шареха по бойниците за някой, който изпъва лъка.

Замъкът обхващаше целия югозападен ъгъл на вътрешния град, като западната му стена бе част от градската стена, тъй че за да се обиколи целия, човек трябваше да излезе от града. Стивън го поведе през западната порта и навлязоха в предградието Нюленд. Сградите тук приличаха на колиби, направени от плет и глина и с големи дворове като селски къщи. От голото поле зад тях биеше хапливо студен вятър. Кралят зави на юг покрай замъка. Посочи една малка врата в стената му и рече:

— Подозирам, че Ранулф от Честър се е измъкнал оттук, когато взех града.

Тук страхът на Филип понамаля. По пътеката имаше и други хора, а бойниците от тази страна не се охраняваха толкова тежко, понеже заелите замъка се бояха от щурм откъм града, не от околностите. Пое си дълбоко дъх и избълва:

— Ако ме убият, ще дадете ли на Кингсбридж пазар и ще накарате ли Уилям Хамли да върне кариерата?

Стивън не отвърна веднага. Продължиха надолу до югозападния ъгъл на замъка и се загледаха в цитаделата. От мястото им изглеждаше висока и непристъпна. Завиха точно зад ъгъла и минаха през друга порта, откъдето влязоха в долната част на града, за да продължат покрай южната страна на крепостта. Филип отново долови опасността. Нямаше да е много трудно някой в замъка да се досети, че двамата обикалящи покрай стените мъже трябва да са разузнавателна акция и поради това са чудесна цел, особено този с пурпурното наметало. За да разсее страха си, огледа цитаделата. В стената имаше малки дупки, които служеха за оттоци на клозетите, а мръсотията, която се изливаше през тях, просто падаше по стените и пръстта долу, и оставаше там, докато засъхне. Нищо чудно, че вонеше толкова. Постара се да не вдишва дълбоко, докато подминаха забързано.

В югоизточния ъгъл имаше друга, по-малка кула. Филип и Стивън вече бяха обиколили трите страни на четириъгълника. Филип се зачуди дали кралят е забравил въпроса му. Опасяваше се да го зададе отново. Можеше да реши, че го тормозят и да го приеме като обида.

Стигнаха до главната улица, минаха през града и отново завиха, но преди на Филип да му е останало време да изпита облекчение, преминаха през друга порта във вътрешния град и след няколко мига се озоваха на ничията територия между катедралата и замъка. За негов ужас кралят се спря там.

Обърна се да заговори на Филип, като застана така, че да може да оглежда замъка над рамото му. Беззащитният гръб на монаха, облечен в хермелин и пурпур, беше изложен към кулата над портата, която гъмжеше от бранители и стрелци. Вцепени се като статуя, очаквайки всеки миг стрела или копие да го прониже в гърба. Започна да се поти въпреки ледения вятър.

— Дадох ти онази кариера преди години, нали? — запита крал Стивън.

— Не точно — отвърна Филип, стиснал зъби. — Дадохте ми правото да взимам камък за катедралата. Но кариерата я дадохте на Пърси Хамли. Сега синът на Пърси, Уилям Хамли, прогони каменоделците ми, като уби петима души — сред тях жена и дете — и ни отказва достъп.

— Не бива да върши такива неща, особено след като иска да го направя граф на Шайринг — отрони Стивън замислено. Филип се окуражи. Но малко след това кралят рече: — Проклет да съм, ако мога да измисля начин да вляза в този замък.

— Моля ви, накарайте Уилям да отвори кариерата. Опълчва се на вас и краде от Господа.

Стивън все едно, че не го чу.

— Не смятам, че имат много хора вътре — отрони той със същия разсъдлив тон. — Подозирам, че почти всички са на бойниците, за да покажат сила. Какво беше онова, за пазар някакъв?

Всичко това бе част от изпитанието, реши Филип. Това, че го караше да стои на откритото с гръб към множеството стрелци. Избърса чело с кожения маншет на кралското наметало.

— Милорд кралю, всяка неделя в Кингсбридж идват хора от цялата околност на поклонение, а и за да дадат доброволен труд на строежа на катедралата. Когато започнахме, идваха предприемчиви мъже и жени да продават месеници, вино, шапки и ножове на доброволците. Та постепенно се разрасна в пазар. И сега ви моля да го разрешите.