Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

А за Филип оставаше само една надежда: крал Стивън да бъде победен в предстоящата битка.

Епископът отслужи литургия в катедралата, когато небето от черно започна да става сиво. Конете вече бяха оседлани, рицарите бяха облекли плетените ризници, войниците бяха нахранени и им бяха поднесли вино, което да им вдъхне кураж.

Уилям Хамли бе коленичил в нефа с другите рицари и графове, докато бойните коне тъпчеха на място и пръхтяха в крилата, за да получи предварително опрощение за убийствата, които щеше да извърши този ден.

Страх и възбуда бяха замаяли главата му. Ако кралят спечелеше днес победа, името на Уилям завинаги щеше да е свързано с нея, защото хората щяха да казват, че той е довел подкрепленията, наклонили везните. Ако кралят загубеше… всичко можеше да се случи. Потрепери на студения каменен под.

Кралят беше най-отпред, облечен в нова бяла одежда, със свещ в ръката. Докато вдигаха нафората, свещта се счупи и пламъкът угасна. Уилям се разтрепери от страх: беше лоша поличба. Един свещеник донесе нова свещ и прибра счупената, а Стивън се усмихна безгрижно, но чувството за свръхестествен ужас се задържа у Уилям, а когато се огледа наоколо разбра, че и други изпитваха същото.

След службата кралят облече бронята си, подпомогнат от слуга. Имаше дълга до коленете ризница, направена от кожа с железни пръстени, пришити към нея. Ризницата бе раздвоена отпред до кръста и отзад, за да не пречи при езда. Слугата я затегна здраво около гърлото. След това му постави плътно прилепваща шапка с пришита към нея дълга качулка от плетени железни брънки, за да покрива светлата му коса и да предпазва врата му. Върху шапката носеше железен шлем с предпазител за носа. Кожените му ботуши имаха желязна обшивка и остри шпори.

Докато си обличаше бронята, графовете се събраха около него. Уилям последва съвета на майка си и се държа все едно, че вече е един от тях, провря се през множеството и се добра до групата около краля. След като послуша малко разбра, че се опитваха да убедят Стивън да остави Линкълн на бунтовниците.

— Владеете повече територия от Мод — можете да вдигнете по-голяма армия — каза един по-възрастен мъж, лорд Хю. — Идете на юг, съберете подкрепления, върнете се и ще ги надвиете с числено превъзходство.

След знамението със счупената свещ на самия Уилям почти му се искаше да се оттегли. Но кралят нямаше време за подобни приказки.

— Вече сме достатъчно силни, за да ги победим — заяви той бодро. — Къде ви е духът?

Стегна колана с меч от едната страна и кама от другата, и двете оръжия в ножници от дърво и кожа.

— Армиите са в твърде равно съотношение — каза един висок мъж с къса прошарена коса и подрязана брада: графът на Съри. — Твърде рисковано е.

Уилям знаеше, че това е слаб аргумент пред Стивън: много държеше на рицарската си чест.

— Твърде равно съотношение? — повтори той с присмех. — Предпочитам честен бой.

Навлече кожените ръкавици с железни брънки над пръстите. Слугата му поднесе дълъг дървен щит, покрит с кожа. Той надяна ремъка през врата и го хвана с лявата ръка.

— Няма да загубим много с едно оттегляне в този момент — настоя Хю. — Дори не държим замъка.

— Ще загубя шанса си да срещна Робърт от Глостър на бойното поле — отвърна Стивън. — Вече две години ме отбягва. Точно сега, когато имам възможност да се справя с предателя веднъж и завинаги, няма да го отхвърля само защото сме в равно съотношение!

Един коняр доведе коня му, вече оседлан. Докато кралят се канеше да го възседне, около вратата в западния край на катедралата настъпи суматоха и някакъв рицар затича към тях през нефа, опръскан с кал и кръв. Уилям имаше мрачното предчувствие, че новината ще е лоша. Когато мъжът коленичи пред краля, позна в него един от мъжете на Едуард, пратен да пази брода.

— Много закъсняхме, милорд — заговори мъжът задъхано. — Врагът беше прехвърлил реката.

Поредният лош знак. Уилям изстина. Вече нямаше нищо между врага и Линкълн, освен голи поля.

Стивън също изглеждаше стъписан за миг, но бързо се овладя.

— Все едно. Ще ги срещнем по-скоро!

Възседна бойния кон.

Носеше бойна брадва, окачена за седлото. Слугата му поднесе дървена пика с лъскав железен връх, която допълваше въоръжението му. Стивън цъкна с език и конят послушно тръгна напред.

Докато минаваше през катедралата, графовете, бароните и рицарите яхнаха конете си и поеха след него. Напуснаха храма в дълга процесия. На двора към тях се присъединиха войниците. Това бе моментът, в който някои ги обземаше страх и започваха да търсят шанс да се измъкнат. Но тържественият ход и почти церемониалната атмосфера с гледащите наоколо граждани означаваше, че щеше да е много трудно за плашливите да побегнат.