Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Дай ми целувка тогава и да си кажем довиждане — рече Филип.

Джонатан вдигна личицето си и приорът го целуна по гладката бузка.

— Довиждане, отче — каза Джонатан.

— Довиждане, синко.

Стисна обичливо Джони Осем пенса за рамото и излезе навън.

Монасите излизаха от криптата и се запътваха към трапезарията. Филип тръгна в обратната посока и влезе в криптата да се помоли за успеха на мисията си.

Сърцето му беше разбито, когато му разказаха за случилото се при кариерата. Пет души убити, едното — малко момиченце! Беше се скрил в къщата си и плака като дете. Петима от паството му, поразени от Уилям Хамли и глутницата му злодеи. Филип ги беше познавал всички: Хари от Шайринг, който беше преди това каменоделец на лорд Пърси. Ото Черното лице, смуглия мъж, който бе ръководил кариерата от самото начало; хубавия син на Ото, Марк; жената на Марк, Алвен, която вечер свиреше на чанове; и малката Норма, седемгодишната внучка на Ото, любимката му. Добросърдечни, богобоязливи, работливи хора, които имаха правото да очакват мир и справедливост от господарите си. Уилям ги беше избил както лисица избива пилци. Достатъчно беше да накара ангелите да заплачат.

Филип беше скърбил за тях, а след това отиде в Шайринг да потърси справедливост. Шерифът категорично бе отказал да предприеме някакви действия.

— Лорд Уилям има малка армия — как да го арестувам? — бе отвърнал шериф Юстас. — На краля му трябват рицари да се бият срещу Мод. Какво ще рече, ако затворя един от най-добрите му мъже? Ако внеса обвинение в убийство срещу Уилям, или ще бъда убит веднага от рицарите му, или ще висна обесен като предател от крал Стивън.

Първата жертва на гражданската война бе справедливостта, беше осъзнал Филип.

След това шерифът му каза, че Уилям е внесъл официално оплакване за пазара на Кингсбридж.

Абсурдна бе, разбира се, възможността Уилям да се измъкне от убийство, като в същото време го обвинява в някаква формалност. Но Филип се почувства безпомощен. Вярно беше, че нямаше позволение да поддържа пазар и строго погледнато правото не бе на негова страна. Не можеше да продължава така. Той беше приорът на Кингсбридж. Разполагаше единствено с моралния си авторитет. Уилям можеше да събере армия от рицари. Епископ Уейлрън можеше да използва големите си връзки. Шерифът можеше да се позове на кралския авторитет. Но единственото, с което Филип разполагаше, бе правото да каже: това е редно и това е грешно. Ако изгубеше тази позиция, наистина щеше да е безпомощен. Тъй че бе наредил пазарът да се закрие.

Това го поставяше в отчаяно положение.

Манастирските финанси се бяха подобрили драстично, благодарение на по-строгия контрол от една страна, а от друга — на непрекъснато повишаващите се доходи от пазара и овцевъдството. Но Филип винаги харчеше и последното пени на строежа, а беше взел тежки заеми от евреите в Уинчестър, заем, който още имаше да изплаща. Сега с един удар бе изгубил доставките на безплатен камък, доходът му от пазара бе пресъхнал и притокът на доброволни работници — много от които идеха от пазара — сигурно щеше да се стопи. Щеше да се наложи да освободи половината си строители и да изостави всякакви надежди да довърши катедралата, докато е жив. Не беше подготвен да го направи.

Замисли се дали кризата бе по негова вина. Дали беше твърде самоуверен, твърде амбициозен? Шериф Юстас му го беше подхвърлил.

— Голяма лъжица си лапнал, Филип — беше му казал ядосано. — Ръководиш малък манастир и си дребен игумен, но искаш да управляваш и епископа, и графа, и шерифа. Е, не можеш. Твърде силни сме за тебе. Само неприятности ни създаваш.

Юстас беше грозен мъж с криви зъби, малко кривоглед и носеше мръсен жълт халат. Но колкото и невзрачен да беше, думите му жегнаха Филип в сърцето. С болка осъзна, че каменарите му нямаше да са загинали, ако не беше превърнал Уилям Хамли в свой враг. Но нямаше какъв друг да бъде, освен враг на Уилям. Ако се предадеше, още повече хора щяха да пострадат, хора като воденичаря, когото Уилям беше убил и дъщерята на крепостника, която той и рицарите му бяха изнасилили. Филип трябваше да продължи да се бори.

А това означаваше, че трябваше да иде да види краля.

Не му харесваше никак. Веднъж се беше обърнал към краля, в Уинчестър преди четири години и макар да получи каквото искаше, беше се почувствал ужасно в кралския двор. Кралят бе обкръжен от лукави и безскрупулни хора, които се надпреварваха да привличат вниманието му и да се домогват до благоволението му. Изпитваше презрение към такива личности. Опитваха се да се домогнат до богатство и санове, каквито не заслужаваха. Всъщност той не разбираше играта, която те играеха: в неговия свят най-добрият начин да получиш нещо бе да го заслужиш, а не да се подмазваш на даващия. Но сега нямаше друг избор, освен да влезе в техния свят и да играе тяхната игра. Само кралят можеше да му даде позволение да държи пазар. Само кралят можеше тепърва да спаси катедралата.