Джеймс Чейс - Мирис на пари

— Един път месечно. Страшна конкуренция — каза тя с кокетна гримаса. — Всички дългокраки, гърдести минетчийки налитат да му позират безплатно.

— Малшанс. А какво правите, освен това?

— О, аз съм манекенка. С договор. А вие?

— Аз живея от рентата си. Противник съм на всякаква работа по принцип.

— Аз също. Но нали трябва да се яде.

— Такова сладурче като вас не би трябвало да се безпокои много за такова нещо.

— Не съм казала, че особено се безпокоя. Ама вие действително ли не работите?

Наметалото й се плъзна и той успя да оцени плавните линии на бедрото й, преди тя отново да се заметне.

— Старая се. Но ние бихме могли да вечеряме заедно и аз бих ви разказал за моя живот, ако така се интересувате.

— Би било чудесно. Винаги съм си мечтала да живея, без да правя нищо.

— Значи се разбрахме. Знаете ли ресторанта на Гарен?

Сапфирените очи на хубавицата станаха кръгли.

— Чувала съм за него… там е безумно скъпо, или не?

— Горе-долу така — небрежно каза Гирланд. — Има добра кухня и ние ще се нахраним прекрасно. Ще се срещнем в девет.

Станала изведнъж сериозна, тя внимателно го погледна.

— Мразя да ми се присмиват. Престанете с това.

— Никога не се присмивам на хубавите момичета и ако ги каня на вечеря, и през ум не ми минава да им кроя номера.

— Да, добре ще изглеждам, като не мога да си платя сметката, ако вие не дойдете.

— Е, добре. Ако сте толкова недоверчива, ще мина да ви взема.

Тя се усмихна и се разсмя.

— Исках само да ви проверя. В девет при Гарен… А-а — провлече тя, премрежвайки очи — имате ли абстрактни картини, които да ми покажете след вечеря?

— Нито една! Японски гравюри също нямам — каза той, като я гледаше право в очите. — Но за сметка на това имам великолепен бухарски килим!

— Никога досега не са ми предлагали да го правя на пода.

— Така ли? Ама как така! Това е последната мода! Вие дори не можете да си представите!

Вратата внезапно се отвори и в стаята се втурна собствената персона на Бени Слейд. Независимо от своите 140 килограма той стъпваше върху късите си крачета необичайно леко и грациозно. Марк не усети как попадна в слонските му обятия.

Грамадните ръце го тупнаха по гърба, притискайки го към широката му мека гръд.

— Марк, мое съкровище! Колко съм щастлив! Не можеш да си представиш, тази нощ те сънувах! И ето те тук!

— Ще ме смачкаш, Бени! — развика се Гирланд, изтръгвайки се от ватените клещи. — Ще ми развалиш репутацията. Не сме сами. Тук има дама.

Бени запуфка.

— Ви! Здравей, котенце. Позволи ми да ти представя моя най-най-добър приятел. Марк Гирланд. Нямаш си понятие как обожавам това момче…

— Бени, затвори си устата. Вече се запознахме. Не се навирай!

Бени направи огорчена физиономия.

— Нещо не казах както трябва?

— Не съвсем, но тепърва можеш. Мис Мартин чака да я снимаш.

Бени с театрален жест протегна ръка към небето:

— Не сега, мое котенце! Много съжалявам, просто съм разстроен от огорчение, но сега трябва да се видим с Марк. Кажи на Янек, скъпа, да направи нещо за теб. Ти знаеш… той ще ти даде знаеш какво. А утре по същото време ще дойдеш пак, нали? Извини ме. Искам да се видя с Марк.

Възторгът на Ви поугасна:

— Искате да кажете, че онзи малък негодник ще ми плати, без да съм работила? Сигурна съм, че няма!

— Тръгвай, гълъбице, недей така да говориш. Знаеш колко те обичам, а Янек просто те обожава.

— Както котката — мишката.

Бени се разсмя.

— Нали е наистина много очарователна? Скъпа, чуй ме, ще кажа на Янек две думи. Отивай да се обличаш, ще ти плати, хайде, бързо!

Той обхвана Гирланд с едната си ръка през рамото и го побутна към вратата. Марк се обърна към момичето и му каза с усмивка:

— Операция „Бухара“. Девет нула-нула.

Тя му се усмихва в отговор, но Бени вече беше измъкнал Гирланд в коридора.

— Марк, надявам се, че нямаш лоши намерения спрямо това момиче?

— Защо пък не?

— О! Тя си има приятел, който обича да си играе с ножче.

— Аз също.

Бени завлече Гирланд в кабинета си. Марк се спря на прага. Бени беше вложил не малко средства и цялото си въображение, за да го превърне в съвършено чудно местенце. Фотьойлите бяха обшити с кожа от зебра. Осветителните тела — от цветно стъкло с формата на орхидеи. Огромната маса беше покрита с червена кожа. И цялата тази филмова декорация плуваше в розова светлина.

— По дяволите! Ти наистина нищо не си отказваш! — възкликна Гирланд.

— Харесва ли ти? Това ми струваше няколко седмици, съкровище, седмици! Едва не откачих, не се смей. Не, кажи ми честно, харесва ли ти?