Джеймс Чейс - Мирис на пари

Той безшумно слезе и като огромна котка се прокрадна от дърво на дърво. До полянката се спря и още веднъж внимателно огледа фасадата на замъка. Беше започнал нещо много рисковано. Тежката му ръка легна на дръжката на маузера. Бързо пресече поляната и се скри в спасителната сянка на замъка. Ослуша се. Тишина. Никой не извика, не вдигна тревога. Въжето. Малик прибра пистолета и увисна на него, въжето издържа. Като се увери в неговата здравина, той бавно, но уверено се покатери. Умееше да владее тялото и нервите си. Ни най-малко не го плашеше мисълта, че въжето може да се скъса и той да рухне на студените камъни на стълбището. На балкона той замря.

Да влезе в стаята без предупреждение би било рисковано. Гирланд можеше да го вземе за един от слугите на графа.

— Гирланд?… Аз съм Малик — прошепна той и веднага повтори: — Гирланд… Аз съм Малик.

Ослуша се. Мълчание. Бавно, много бавно той се приближи до вратата и включи фенерчето. В стаята нямаше никой. Добре, но къде беше Гирланд? Застина неподвижно. В коридора беше малко по-светло. Той зърна спящия пазач. Плъзна се в коридора и като сянка премина към отдалечения му край. Врати отляво и отдясно. Зад коя от тях е Гирланд? Малик се колебаеше. Той трябваше да бъде крайно предпазлив, за да не събуди пазача. Какво да прави? Та няма да вземе да ходи от стая в стая и да вика Гирланд… От друга страна… В края на краищата като реши да действа наслука, започна от най-отдалечената от пазача голяма двукрила врата. Както и преди, пазачът спеше. Малик лекичко натисна вратата, ослуша се. Тишина. А след това го прие в своите обятия непрогледна тъмнина.

Зад планините се издигаше слънцето. Лъчите му позлатиха отначало зъбците на кулите на замъка, после върховете на дърветата.

Лю Силк влезе, без да чука. Черна риза, черни панталони и черни мокасини. Въплъщение на смъртта, помисли си фон Холц. Силк се спря на прага и студено го изгледа със своето единствено око.

— Видяхте ли въжето? — попита фон Холц.

— Разбира се, още преди час.

— Вие бяхте прав! Снощи те са били тук, а сега навярно се крият в гората.

— Възможно е. — Силк запали цигара и седна в креслото. — Вече е достатъчно светло и можете да започнете претърсването.

Фон Холц стана. Беше загрижен.

— Щом като са в гората, няма смисъл да претърсваме къщата.

— Да-а-а — Силк издиша дима през носа си.

Фон Холц извика иконома.

— В гората са. Намерете ги и ги доведете тук. Изпълнявайте.

— Слушам, господин графе!

Силк се приближи до фон Холц.

— Чуйте ме, имам идея. Искам да отидете заедно с вашите хора. Искам всички, които се намират в къщата, да излязат да претърсят гората.

Фон Холц го изгледа с явно недоумение.

— Какво означава това?

— Мисля, че те все пак са тук. Трябва да ги подмамите, да им покажете, че сте им повярвали. Затова всички прислужници и вие също — тръгвайте към гората.

— Още са тук?

— Ами защо не? — отговори Силк раздразнено. — Вие видяхте ли това въже? Мъж би могъл да се спусне по него, но жена — не. Ако сте поставили стража на всички етажи и ако тя не е спала, те са все още в замъка. Има ли друга стълба?

— Не, само тази.

— Значи, те са там.

— В такъв случай ще изпратя своите хора на петия етаж и те ще ги намерят. Защо да губим време в гората?

Силк се усмихна демонично. Тази усмивка накара графа да потрепери.

— Няма да губим време, ще вземем предпазни мерки.

— Не разбирам, ако сте сигурен, че те са на петия етаж, имам достатъчно хора, за да ги намеря.

— И после?…

Те се погледнаха в очите.

— Не разбирам — не издържа Фон Холц.

— Имате тук примерно 40 човека. Искам всички ваши хора да тръгнат към гората. Искам в къщата да не остане нито един човек. Като не си видял — няма да разкажеш.

— Какво смятате да правите?

— Да се отърва от Гирланд. А момичето ще задържим, докато не пристигнат филмите. Може пък Роснолд да ни е блъфирал. А когато касетите бъдат у нас, тогава ще отстраним и нея.

— Желаете да останете тук сам? — Фон Холц беше обхванат от безпокойство. — Мислите ли, че това е разумно? Предупредиха ни, че от Гирланд трябва да се пазим.

Силк се озъби.

— Той няма оръжие. Мога да се заема с него. При това, ако в къщата няма никой, никой нищо няма да чуе и да види. На тях ще им потрябват две неща: телефон и храна. Значи, ще трябва да слязат по стълбището. Ще ги почакам.

— Сигурен ли сте, че няма да ви потрябват двама или трима от моите хора?

Силк впери поглед в графа: