Джеймс Чейс - Мирис на пари

— Харесва ми — каза той. — Влизайте, тук ще спим.

— Ах, как бих искала да се измъкна от този глупав барок — въздъхна тя.

— Утре… Искате ли да хапнете нещо?

Той почувства, че тя се тресе.

— Не.

— Върви ми. А аз искам… Казват, че който спи, после обядва. Хайде да спим.

— Аз няма да мога. Много ме е страх.

Гирланд се просна на леглото и я накара да легне до него.

— Жалко, че не сте се побояли да се снимате в тези филми — каза той, хващайки я за ръката. — Не можете да си представите колко сте се накиснали, като сте се опитали да шантажирате баща си.

— И не съжалявам за това — обясни Джилиан не много уверено — оставете ме на мира.

— Извинете, бях забравил, че вие сте в най-висша степен разумна жена и можете всичко да предвидите.

— Стига, непоносим сте. Чуйте, ами ако бях отишла при графа, ако му бях дала филмите и му бях обещала да не се снимам в други, той дали би ми повярвал? Дали би ме пуснал?

— И още как? Та той и без вас утре ще получи касетите. И откъде накъде трябва да ви вярва? Защо си мислите, че ще ви пусне?

— Но вие, вие ми повярвахте?

— Да, бях принуден… А той не е… Хайде да спим.

Гирланд се обърна на другата страна и затвори очи. След няколко минути той вече спеше, а Джилиан продължава да гледа в невидимия таван, сърцето й блъскаше от страх. Спомените я нападаха. Както и по-рано мразеше баща си и майка си, но сега й беше жал и за себе си, и за тях. Тя призна пред себе си, че Гирланд е прав, организацията „Долу войната!“ е смехотворна и тя беше постъпила в нея само затова, че искаше да насоли баща си. Помисли си за Роснолд и изведнъж с ужас осъзна, че ни най-малко не съжалява за неговата смърт. Та нали той й беше завъртял главата със своите уверения и подмазвания. Ако не беше той, тя никога не би се снимала в тези гадни филми. Почувства как бузите й пламнаха от срам: как е могла да го прави? Вероятно от големите дози ЛСД тази авантюра й се беше сторила забавна и увлекателна. Ако Роснолд не беше я убедил да вземе ЛСД, не би си позволила подобно нещо. Сега тя вярваше в това.

Ако някога се измъкна от тази история, обеща тя на себе си, по дяволите баща ми! Нека става какъвто си ще. Американските избиратели не знаят на кого възлагат надеждите си. Тя ще си замине от Париж. Иначе тези дяволски пацифисти няма да я оставят на мира. Ще се премести в Лондон. Там има братовчед в посолството на САЩ, той ще й помогне да си намери работа. Тя слушаше равномерното дишане на Гирланд и едно непознато чувство се надигаше у нея. Спомняйки си тяхната съвместна нощ, си помисли, че с такъв човек би могла да живее… Но в същото време знаеше, че това е невъзможно… Той казва, че е наемен войник… Никога няма да се съгласи тя да е до него…

Изведнъж тя скочи и се ослуша. Кръвта й блъскаше в слепоочията. Дали не й се е счуло? Тя седна на леглото и докосна ръката на Гирланд. Той мигновено се събуди, като че ли не беше спал.

— Какво има?

— Стори ми се, че чух гласове.

— Не мърдайте.

Гирланд се плъзна от постелята.

— Не ме оставяйте — със задавен глас прошепна тя.

— Стойте неподвижно.

Той говореше шепнешком, но тонът, с който това беше казано, не допускаше възражения.

Гирланд се приближи до вратата, ослуша се и като не чу нищо, хвана позлатената брава, тихичко натиска и открехна вратата. От стълбището към коридора се прокрадваше слаба светлина, след това той чу мъжки гласове. Говореха на немски.

— Хей, Райнер, как е там долу при теб?

Невидимият Райнер промърмори нещо в отговор, но какво именно, Гирланд не разбра.

— А? — отново първият глас. — Каква работа мога да имам… Хубаво удоволствие, да стърчиш цяла нощ на стълбището.

Чу се хилене и отново се възцари мълчание. Гирланд погледна от стаята. На последното стъпало на стълбището седеше човек в ливрея. В ръцете си държеше ловна пушка.

Явно графът се беше досетил, че те се крият в замъка. Но ако фон Холц си мисли, че те са тук, то защо не организира търсене? В края на краищата Гирланд стигна до мисълта, че графът просто чака утрото. Той се върна при Джилиан и й обясни какво по всяка вероятност ги чака на разсъмване.

— Вие… искате да кажете, че те знаят, че сме тук? — попита тя със страх.

— Не знаят, но предполагат. Имаме достатъчно място за маневри. Ако ме слушате, те няма да ни намерят. Но ако загубите самообладание, ние сме загубени.

— Какво ще правим?

— Ще чакаме, засега още имаме време.

На Джилиан й се искаше да действа. Тя се опита да се успокои, но това беше свръх силите й. Марк обещава да я защити. Но как? Това е невъзможно. Каква ужасяваща тишина! И изведнъж тя чу равното дишане на Марк. Той спеше. Немислимо. Неговото безразличие към обкръжаващите ги опасности я поразяваше. И още един звук различи тя. Като че ли тихо хъркане се дочуваше от коридора.