Джеймс Чейс - Мирис на пари

— Няма го тук!

Явно бяха претърсили вече всички стаи на етажа. Разнесе се звън. Гирланд повлече Джили в тъмния коридор.

Фолксваген-1500 спря край пътя близо до внушителната решетка, преграждаща пътя към Обермитен Шлос. Бедно облечен гигант със сребристи коси се наведе над мотора. Друг човек, седейки направо на тревата край пътя, пушеше цигара. От време на време минаваха коли на път за Мюнхен, но нито един шофьор не им предложи помощта си. Слънцето залязваше зад дърветата. Последните му лъчи като златни петна се оглеждаха в купето на колата.

Малик за пети път провери свещите. Преструваше се, че човърка мотора. Никой не го следеше, но той не искаше напразно да рискува.

Постави свещите на мястото им. В това време се вдигна решетката на вратата и на пътя внимателно се изтърколи яркочервеният триумф. Малик се изправи и изпрати колата с поглед. Зад волана седеше не Роснолд, а късокрак блондин в износен костюм. Малик затръшна капака.

— Тръгвай след него! — мигновено взе решение той.

Ленц пъргаво скочи в колата.

— А ти? — попита той, палейки мотора.

— Не се притеснявай за мен. Не го изпускай от погледа си. Разбери накъде е тръгнал и доложи за това на Ковски.

Ленц кимна, превключи на първа и се понесе след триумфа по шосето за Мюнхен.

Малик навлезе в гората и седна в сянката на гъстия храсталак. След пет минути от вратите на замъка излезе мерцедесът на Гирланд. Малик замислено си потриваше бузата. Като че ли не е сбъркал. Гирланд, Джилиан и Роснолд са попаднали в капан. Засега не е възможно нищо да се предприеме. Трябва да се изчака настъпването на нощта.

След два часа, когато вече съвсем се стъмни, той незабелязано се промъкна покрай стените на замъка. На около четиристотин метра от главния портал той се спря и внимателно изследва гранитното съоръжение. Острите стоманени шила стърчаха тъкмо на място. Той измъкна от джоба си дълго найлоново шнурче със скобка, обвита в ластик. От втория опит скобката здраво се зацепи за железния прът. Малик се огледа наоколо. Нямаше никой. Опирайки се с крака на стената, той се изкачи горе. Оттам дълго се вслушва в нощната тишина, вглежда се в най-близките храсталаци. След това откачи скобката, нави връвчицата и я пъхна в джоба си. Тогава скочи на мекия мъх.

Като сянка той се плъзгаше от дърво към дърво, докато не стигна до края на гората.

Облаците скриха луната и Малик не виждаше нищо, освен далечните светлини на замъка. Той се изкатери на едно дърво и зачака.

Малик виждаше човека, спускащ се от балкона на втория етаж, виждаше жената, навела се през перилата. Видя как мъжът тежко скочи на мраморната тераса, изправи се и прескачайки по три стъпала, затича надолу. Ето, той изскочи на поляната.

Внезапен поток от светлина на прожектор от покрива улови от тъмнината бягащия човек. Малик наблюдаваше кратката и жестока схватка на човека с кучето. Мъжът се носеше направо към него. След това Малик чу глух изстрел и видя как убитият рухна на земята.

След няколко минути до мъртвеца се приближиха двама в ливреи и го отнесоха в замъка.

Лю Силк и фон Холц стояха на осветената тераса на замъка, гледаща към гората. В ръцете си фон Холц държеше микрофон. Той говореше бавно и разбрано. Високоговорителят разнасяше думите му по цялата гора.

— Не се приближавайте до стените. Включен е електрически ток. Смъртоносно напрежение. Не можете да се измъкнете от замъка. Върнете се. Господин Роснолд е ранен, но не опасно. Връщайте се. Връщайте се.

Силк нетърпеливо чакаше.

— Сигурен ли сте, че не могат да си отидат?

Фон Холц изключи микрофона:

— Абсолютно. Никой не би могъл да се измъкне оттук. Стените и решетката са под напрежение. Наистина, ще ни е нужно време, за да ги намерим. Ако имах глутница кучета, би било по-просто. Но сега нямам нито едно.

— И няма откъде да вземете кучета?

Фон Холц поклати глава.

— Кучетата бяха насъскани срещу човек. Онзи гад ги уби, а съседите нямат ловни кучета. И при това би ми се наложило да обяснявам за какво са ми потрябвали…

Фон Холц отново включи микрофона…

Малик под тъмнината на гората слушаше и мрачно се хилеше.

Гирланд в сянката на гледащия към терасата прозорец на четвъртия етаж слушаше и също се усмихваше. След това се отдръпна в дълбочината на натъпкана с мебели стая.

— Дотук добре — прошепна той на Джилиан — те си мислят, че се крием в гората, надявах се именно на това.

Гирланд запали мъничко фенерче и плъзна лъч по стаята.