Джеймс Чейс - Мирис на пари

— Чувате ли? — прошепна тя. — Пазачът като че ли е заспал.

— А… мислех, че спите…

— Имам лек сън…

Той отново погледна в коридора. Пазачът им спеше седнал на най-горното стъпало на стълбите, облегнат на перилата.

Гирланд затвори вратата и включи фенерчето.

— Хей, Джили, ставайте — каза той — имаме работа.

Той се приближи до прозореца. Тя скочи от леглото и също се приближи.

— Хванете се за тези завеси и хубаво ги дръжте.

Тя сграбчи тежкия пищен плюш, а той с цялата си тежест увисна на въженцето, което отваряше завесите. Зелено-златистият шнур около секунда се съпротивляваше, след това се скъса и падна на пода. Същото направиха и на другите прозорци, след няколко минути у него имаше осем доста дълги и здрави шнура, които той свърза в едно въже.

— Защо правите това? — разтревожи се Джилиан.

Тя му светеше с фенерчето.

— Заличавам следите. Когато чувстваш нещо лошо, най-добре да замъглиш картината.

Той отвори вратата на балкона, разтвори широко големите дървени щори, излезе и погледна надолу. По долните етажи беше тъмно. Лунна светлина се разливаше по полянката пред замъка. Гората стоеше като плътна черна стена, която на хоризонта се сливаше с края на небето.

Гирланд внимателно спусна въжето. Долният край увисна на нивото на третия етаж.

— Не стига — каза той — стойте тук, а аз ще отида да потърся още.

— Идвам с вас.

— Правете каквото ви казах!

Гирланд отвори вратата, погледна спящия пазач и се плъзна в коридора. След няколко минути се върна с нови шнурове. Сега те стигнаха земята. Той завърза края на въжето за перилата на балкона и се върна в стаята.

— Това може би ще ги заблуди. Но даже и ако не се хванат на тази въдица, все едно — ще спечелим време.

— А ние не можем ли да се спуснем по нея?

Гирланд поклати глава.

— Аз бих могъл, но вие не. Впрочем, ние няма да правим това.

Той я хвана за ръката.

— Когато се измъкнем оттук, обещавам ви, че ще оставя баща си на мира. Обещавам ви.

— Браво! Е, а сега да се измъкваме. Тръгваме. Свалете обувките. Искам да погледна и другите стаи, тази ми е, малка.

И двамата си свалиха обувките, Марк внимателно отвори вратата, хвърли поглед към спящия и изведе Джилиан. Те безшумно преминаха до другия край на коридора. Гирланд за миг запали фенерчето. Пред тях имаше голяма двукрила врата.

— Почакайте — прошепна той.

Допря ухо до вратата, ослуша се, безшумно я отвори, отново се ослуша и едва тогава освети отвътре. Лъчът светлинка потъна в мрака на огромната стая. Приличаше на банкетна зала. Като се приближи до стената, видя, че тя беше обкичена с различни по вид хладни оръжия. В тази зала се съхраняваше най-богатата колекция от оръжие — италианско, немско, английско. Херман Радниц имаше тази страст и, без да се скъпи, купуваше каквото намери. Гирланд кимна на Джилиан:

— Върви ни. Влезте. По-добро място да се скрием е трудно да се намери.

Тя влезе и Марк безшумно затвори вратата. Пазачът на стълбището спеше.

Луната осветяваше фасадата на гигантския замък. От своето укритие Малик виждаше, че Гирланд излезе на балкона и спусна въжето, което увисна на нивото на третия етаж. После изчезна. Малик се досети какво ще направи Гирланд по-нататък. Той отново се появи — вмъкна въжето, помота се и отново го спусна, долният му край вече докосна мрамора на терасата.

Така значи, той все пак се е решил да бяга, помисли си Малик. Спускането е много опасно, а за момичето е два пъти по-опасно. Той с интерес чакаше продължението.

Но очакваното не последва, въпреки че вратите на балкона и дървените щори бяха, както и по-рано широко отворени. Мъчително бавно се точеше времето. В безполезно чакане измина половин час. И като реши, че въжето е само за заблуда, някакъв трик, той с уважение кимна. Много пъти му се беше налагало да се среща с Гирланд и всеки път удивлението и възхищението му от него растяха. Гирланд беше решил да изчака в замъка, като накара своите преследвачи да повярват, че се е скрил в гората. На Малик този план се стори твърде остроумен.

Той прекара още половин час на дървото: в нито един от прозорците на замъка не светеше. Ловът ще продължи с изгрева на слънцето. Той се питаше как да постъпи. Гирланд е сам. Момичето само е в тежест. Малик си спомни, че веднъж Гирланд можеше да го ликвидира, но изведнъж, за негово учудване, прибра пистолета си и каза на своето момиче: „Спокойно, малката, на мен също ми се случва да вися на косъм. Ние с него сме професионалисти. Имаме една и съща работа. И има моменти, когато трябва да забравиш за копелетата, от които зависиш“. А онова момиче искаше да убие Малик. Спомни си Ковски. Ето кой никога на никого няма да протегне ръка за помощ… Подлец… Да, Гирланд е прав. И ето сега заедно с момичето е попаднал в клопка. Малик почувства, че е дошло време да си върне дълга.