Джеймс Чейс - Мирис на пари

Приближавайки се до замъка, гората оредя и след пет километра се разстлаха зелени полянки, украсени с бликащи фонтани, тревни площи с лалета и рози. Назъбените кули на замъка изглеждаха много внушително на фона на светлосиньото небе. Разкошна мраморна тераса с не по-малко разкошна парадна стълба, водеща до огромна сводеста врата, в която свободно можеха да влязат два камиона.

— Това е божествено! Фантастика! Никога нищо подобно не съм виждала! Потресаващо!

Тримата слязоха от колата. Роснолд ошашавено въртеше глава. Явно не беше на себе си.

Отвориха се високите, украсени с резба и барелефи врати, и на терасата излезе фон Холц. Той направи жест на покана и каза, усмихвайки се:

— Добре дошли!

Двама слуги с ливреи се заеха с багажа.

— Какво чудесно място! — възкликна Джили. — Нима живеете тук сам? Та тук има минимум петдесет стаи?

Това простодушно възклицание поласка фон Холц.

— В замъка има сто петдесет и седем стаи. Абсурд, разбира се, анахронизъм. Но аз го обожавам. Живея тук почти двадесет години и не бих искал да го напускам.

Гирланд оглеждаше градинската мебел. Всяко столче беше украсено със златна емблемка с инициали „Х Р“. Той недоверчиво погледна графа, който покани Роснолд и Джилиан да влязат, и тръгна след тях.

— Фриц ще ви покаже вашите стаи. Вие, разбира се, искате да дойдете на себе си след пътешествието, да се огледате. Ако не възразявате, ще обядваме след половин час. Наредил съм да приготвят стаи за вас на втория етаж. Не е трудно да се заблудиш в този лабиринт — добави той със смях.

След двадесет минути Джилиан влезе в огромната спалня на Марк, гледаща към парка. В стаята царуваше легло с гигантски колони. Джилиан се беше преоблякла в проста бяла рокля, от украшенията си беше избрала скромна огърлица от едри бели и светлосини камъчета.

— Възхитително — възкликна тя, приближавайки се към отворения прозорец. — А ти само погледни това легло, та то е създадено единствено за любов! Съседната стая е моята… Ще дойда при теб през нощта — прошепна тя.

Гирланд вдигна вежди:

— Нещо не си спомням да съм те канил.

— На мен не ми трябват покани, Дон Жуане. Зная, че ти ме желаеш… даже и сега… Но аз ще дойда довечера.

Тя наистина изглеждаше дяволски съблазнителна.

— Ти знаеш по-добре — проговори той. — Къде е Роснолд?

— В стаята си… Да тръгваме, умирам от глад.

Преди да излязат в коридора, тя хвана Марк за ръка и го погледна в очите, прошепвайки…

— Прегърни ме…

Едва той я взе в обятията си и на вратата се почука. Отдръпнаха се един от друг и Гирланд отвори вратата. Роснолд втренчено го изгледа и се обърна към Джилиан:

— А аз се чудех къде ли си се дянала?

— Е, ето, че ме намери. Дойдох да погледна стаята му… Това е фантастика, погледни само леглото му — без ни най-малко да се сконфузи, каза Джилиан.

Роснолд огледа стаята и поклати глава.

— Потресаващ барок. Дявол знае колко струва всичко това!

Възрастен слуга леко се покашля.

— Обядът е сервиран. Моля, последвайте ме.

Обедът беше сервиран в огромна сводеста зала, която би поместила близо двеста гости. Слуги, изпълнени с готовност, в зелени със златно ливреи, почтително стояха отзад на всеки от тях. Имаше предястие, хайвер, ледена водка, дива патица, за десерт сладкиш с шампанско, ягоди и златиста медена пита.

И отново Гирланд забеляза загадъчните инициали „Х Р“, сега вече на приборите за хранене.

Когато преминаха в салона, за да пият кафе с ликьор, той попита:

— Кой е този Х Р?

В погледа на фон Холц проблесна неприязън, но той се усмихна.

— А, вие сте забелязали инициалите. Да си кажа честно, този замък е собственост на моя чичо.

В салона разговорът стана непринуден. Фон Холц говореше, по-често обръщайки се към Джилиан, но не отминаваше с вниманието си нито Роснолд, нито Гирланд.

— Великолепен обяд. Вашият готвач си разбира от работата. Той може да конкурира най-добрите кухни на Франция — каза Роснолд, като се облегна удобно в креслото.

— Той е французин — уточни стопанинът на къщата.

Фон Холц приседна на коприненото канапе до Джилиан. Един от слугите донесе кафето, фон Холц се обърна към Гирланд.

— Ние говорехме за моя чичо, вие го познавате, струва ми се.

Гирланд запали цигара. Струваше му се, че фон Холц започна този разговор съвсем не случайно.

— Наистина ли?

— Да, това е Херман Радниц.

Марк вежливо се усмихна. Точно така, това беше капан.

— Наистина. Веднъж вече сме се срещали. Как е той?