Джеймс Чейс - Мирис на пари

— Нас какво ни засяга? — попита Ленц.

— Ние трябва да им попречим. И за това има маса причини, които не смятам да обсъждам с теб.

След половин час Лабрей и Ви излязоха от хотела. В ръцете си Лабрей носеше куфар. Той дойде при Малик да се сбогува.

— Ние си заминаваме. Ако още ви трябваме…

— Не, повече не ни трябвате. Вървете.

Ви трудно повярва, че може да си замине. Вървеше по улицата зад Лабрей и се боеше, че всеки момент ще ги повикат…

— Хубавичко момиче — забеляза Ленц по повод нейните крака.

— Пачавра, но може да ни бъде полезна.

— Точно така — изхили се Ленц. Малик се намръщи.

Около обяд в двора на Алпенхофе влезе черен мерцедес и спря пред вратата. От колата излезе малък набит човек в зелена ливрея и влезе в хола. След няколко минути той се върна, съпроводен от Джилиан, Гирланд и Роснолд. Портиерът и слугата на графа носеха куфарите им.

— Заминават — промърмори Малик. — Върви да свалиш куфарите.

Граф Ханс фон Холц седеше в старинно кресло с висока облегалка. Срещу него на кожено канапе се беше изтегнал Лю Силк. От сводестата зала през широкия прозорец се откриваше великолепна гледка към грижливо гледаните поляни и гората.

Графът беше племенник на Радниц. Ако не беше чичо му, фон Холц сега би излежавал доживотна присъда за изнасилване и убийство на австрийска студентка. Благодарение на своите връзки и пари Радниц беше откупил фон Холц от правосъдието и сега графът беше щастлив да изпълни всяко поръчение на Радниц. На двадесет и пет години младежът беше останал без родители и чичо му му беше предложил да се засели във великолепния замък в Бавария, в едно от своите владения. Радниц от време на време го навестяваше в Обермитен Шлос, осведомяваше се как племенникът му управлява стопанството, ловуваше и си заминаваше. Понякога фон Холц получаваше нареждане да замине за Западен Берлин, за да се срещне с някакви малко привлекателни хора. Той получаваше от тях писма и колети за Радниц. Веднъж летя до Пекин и донесе оттам някакво загадъчно сандъче. Но подобни пътешествия бяха редки. Той беше щастлив. И как не! Да живееш в разкошен замък, да ходиш на лов, да приемаш приятели и жени, и в мечтите си да си представяш, че цялото това богатство ти принадлежи!

Предишния ден той получи писмена инструкция от Радниц и за пръв път, откакто беше започнал да му служи, заповедта на чичо му го хвърли в ужас.

Радниц пишеше:

„Необходимо е на всяка цена да се измъкнат от това момиче трите останали филма. Да се убеди да ги даде. Изпращам ти Лю Силк, който ще се заеме с нея. Не бива с нищо да му пречиш. Силк е професионалист и на него може да се разчита. Твоята задача е да получиш филмите и докато ти не я изпълниш, Лю Силк ще изчака…“

— Опростил съм ви задачата — каза той, посръбвайки от своето шампанско. — Те ще пристигнат в замъка. Оттук не могат да се измъкнат. Аз ще взема от девицата филмите, а след това вие ликвидирайте цялата банда.

Силк вдигна глава.

— Съгласен съм. Та нали аз съм безработен, докато касетите не са у вас — и като помисли малко, добави: — За това, че те ще пристигнат тук, знаят в хотела. Вероятно са съобщили, че заминават за замъка.

Фон Холц вдигна рамене.

— Ваша си работа. Моята задача са филмите.

— Обичам подобни главоблъсканици — усмихна се Силк и стана. — Аз няма да им се показвам пред очите. Бъдете внимателен с Гирланд. Онези двамата са безопасни, но с този трябва да сме нащрек.

— Чичо ми ме предупреди.

Силк се изкачи по масивната стълба на третия етаж, премина по дългия коридор, с окачени по стените всевъзможни средновековни оръжия, влезе в своите апартаменти: голяма зала и спалня. Заключи вратата, затвори прозореца, гледащ към терасата и парадната стълба, и потъна в тъмно мълчаливо очакване, като паяк, предвкусващ жертвата си.

Обермитен Шлос изглеждаше величествено: огромно владение, заобиколено от седемметрова гранитна стена със стоманени шипове отгоре. Масивната желязна решетка се вдигна пред редицата коли. Гирланд с учудване забеляза, че на вратите на замъка сияеха златни букви „Х Р“.

Защо не „Х Ф Х“? Шофирайки зад черния мерцедес през алея, обградена с огромни дървета, много стара алея, Гирланд предусети нещо лошо. Той още не си даваше сметка за това, но тъмната гора и замъкът, обградени с могъщата стена, силно напомняха клетка. Той искаше да се отърве от своите предчувствия и да се надсмее над себе си, но тягостното усещане не го напускаше.