Джеймс Чейс - Мирис на пари

Джили възторжено запляска с ръце.

— Чудесно! Ще бъдем щастливи да ви погостуваме.

— Имам голяма къща, даже твърде голяма. Живея сам и ако вие останете поне седмица, много ще се радвам. Мога да ви уверя, че няма да ви е скучно. Доставете ми тази радост.

Джили се обърна към Роснолд.

— О, да, Пиер, това е божествено!

— Много мило от ваша страна, господине. Ако наистина няма да ви притесним, с удоволствие ще приемем вашето предложение.

Фон Холц се обърна към Марк.

— А вие, господине?

Днес наистина е моят щастлив ден, помисли си Марк. Сега ще мога да остана насаме с това момиченце.

— Благодаря. Както вече знаете, аз съм на почивка и с радост приемам вашето предложение. Безкрайно съм ви признателен.

— Обратно, вие ми доставяте удоволствие — увери ги фон Холц, ставайки. — Утре на обяд един от моите слуги ще дойде да ви вземе и да ви отведе в замъка, само един час на коне. Обядът ще ви чака.

Той леко докосна с устни пръстчетата на Джилиан, ръкува се с Роснолд и Гирланд.

— И така, до утре… Приятна вечер.

Като се усмихна приятелски, той напусна залата.

— Не разбираш ли! — възкликна Джилиан, щом граф фон Холц изчезна. — Истински граф! Има си замък… Шик!

Роснолд объркано погледна Гирланд.

— Не знаех, че немците са толкова гостоприемни… а вие?

— Той ми направи извънредно приятно впечатление — със смях отвърна Марк. — Но ако бяхме само двамата, той едва ли би ни поканил. Мисля, че госпожицата със своите червени панталонки привлече погледа на графа.

— В такъв случай сте ми задължени до края на живота си, и двамата — обяви Джилиан. — Пиер, трябва да си оправим сметките с хотела. Ще си починем чудесно в замъка.

— Да плащаме и да вървим да вечеряме. Умирам от глад.

И те тримата отидоха на рецепцията.

— Поканени сме в замъка на граф фон Холц — каза Роснолд. — Заминаваме утре на обяд. Бъдете добри, пригответе ни сметката.

— Ще бъде изпълнено, господине — отговори дежурният със забележимо изумление. — При графа ще прекарате времето си чудесно.

Заедно те изглеждаха забавно отстрани: Ви с дълги бели коси, в червен пуловер и светлосини панталони беше като дребосъче до огромния Малик в черно кожено яке и черни велурени панталони, неговите прошарени коси блестяха като стоманено каскетче и, накрая, Макс Ленц в зелен пуловер от дебела плетка и цветни панталони. Всичките трима недоверчиво се вглеждаха в пътниците, пристигащи на хармишката гара.

— Ето го — изведнъж изстреля Ленц, тръскайки перчема си.

Към тях тичаше Лабрей.

— Загубих се — без да погледне Ви, проговори той, с труд поемайки си въздух. — Извинете, че закъснях.

— Къде е той?

— Гирланд е в Алпенхофе. Взел е в Мюнхен мерцедес под наем. Сега е в хотела.

— Има ли някакъв хотел близо до него?

— Насреща. Поръчал съм да запазят стаи за всички.

— Добре, да тръгваме.

Малик посочи към фолксвагена, взет под наем.

Ви и Лабрей седяха на задната седалка. Тя понечи да сложи ръка на рамото му, но Лабрей се отдръпна. Той знаеше, че Малик ги наблюдава в огледалцето. Този колос му внушаваше почитание и страх.

След няколко минути пристигнаха до Алпенхофе. Хотелът срещу него беше по-скромен. Малик нареди на Ви и на Ленц да бъдат в хотела, а самият той заедно с Лабрей се разположиха на терасата. Поръча си бира. Оттук дворът на Алпенхофе се наблюдаваше добре.

Те видяха как граф фон Холц замина със сребристия си ролс-ройс, но не придадоха на това никакво значение. След няколко минути се появи Гирланд, а заедно с него и Роснолд и Джилиан. Те се качиха в мерцедеса на Марк и също тръгнаха нанякъде.

— Коя е тази жена? — попита Малик.

— За пръв път я виждам.

Малик за миг се замисли, а после каза:

— Донеси ми часовничето на своята приятелка.

Лабрей зяпна.

— Часовникът на Ви?

— Върви и ми го донеси — строго каза Малик.

Лабрей полетя като издухан от вихрушка. Той връхлетя в стаята на Ви. Тя седеше на дивана, обхванала главата си с ръце. Като го видя, тя му се хвърли на шията.

— Пол! Той ми взе паспорта! Още в Париж и не ми го върна — викна тя в пълно отчаяние. — Вземи ми го обратно, Пол! Аз…

— Млък! Дай ми часовника си.

Тя, без да разбира нищо, инстинктивно се отдръпна.

— Часовникът? За какво ти е?

— Давай!

И отново изражението на лицето на Лабрей я ужаси. С треперещи пръсти тя разкопча верижката и протегна ръка. Той го издърпа рязко и стремглаво излетя от стаята.

— Ето го — извика, предавайки часовника на Малик.