Николай Теллалов - Царска заръка

А когато безжизненото тяло тупна връз закованата в асфалт земя, убиецът прибра превързана с ластик пачка банкноти от ръката на мъртвеца — бандитът се бе мъчил да откупи живота си, но напразно.

„Парите ти ще служат за изпълнение на държавна заръка“, безцветно отрони мъжът, сетне се завъртя на пета и с уверена крачка се насочи към гарата.

Бързаше да хване влака за София.

Чувстваше се адски неуютно. Полунеясни, безлики заплахи, а не сенки гъстееха в ъглите, събираха се в потъмняващите преки на тихата му улица. Най-добрата защита е нападението. Ха. И какво да нападне? Всичко подозрително? По дяволите, как се стигна до всичко това!?

„Отивам в Долната Земя.“

И срещна безкрайното изумление, шока на Георгиев. Чак кеф му стана. С това ли си тръгна от кръчмето, след тази бомбастична реплика в муцуната на онзи Ясен мъглив? О, не.

Точно така. Остана още малко. Георгиев бе потресен. Не бе зарадван да чуе нещо, което е подозирал и най-сетне е изкопчил хитроловко — не, той се стресна от нов факт, който объркваше и усложняваше нещата.

„Знаеш… как да стигнеш там?!!“

„Да.“

Лицето на Георгиев някак омекна. Все едно товар се смъкна от плещите му. Може би все пак беше свестен този тип… но определено човек на дълга. И на Службата.

„Я ми кажи… Верена и Радослав могат ли да се върнат?“

„Със сигурност!“

Този отговор пак накара агента да се стегне и да обърше челото си.

„Казваш… добре си се погаждал с Верена?“

„Да. Страшно интелигентна. Харесвам я като човек… като личност. И като жена е изключителна и много се радвам за Дичо. Крайно време му беше да намери свястно момиче, не боклуци, кифли плиткоумни и евтини фльорци!“

„Сигурно ли е, че можеш да отидеш в Долната Земя?“

„Напълно.“

„И е сигурно, че Радослав и Верена могат да се появят тук… да речем утре?“

„Ми да… Като се намерят… Няма как да не дойдат. Те са от онези, които не пилеят приятели“, каза Зако.

Георгиев го гледаше в устата, както се гледа гуру. Смътно Лъчезар почувства някакво превъзходство над арогантното копеле, усмихна се и млъкна. Повече не му се говореше. Беше му все едно.

„Балабашев, приятелят ви“, внезапно рече Георгиев.

„Какво за Сашо?“

„В Щатите няма такъв. Получихме факса от ФБР. Може да е от нерегистрираните емигранти, въпреки че уж е заминал легално…“

„Няма да го открият. Пък и той не знае всичко.“

„А ти знаеш?“

„Да“, отвърна Зако и посегна към чашата си… и изведнъж Георгиев извика:

„Не, ама видя ли каква тъпа греда!…“ — и удари юмрук в масата, помитайки всичко на пода.

Въпреки виковете в заведението съборените чаши издрънчаха достатъчно силно и счупеното стъкло предизвика реплики от рода: „Немой да жалиш!“, „Аде де!“ и подвикването на бармана: „Хиляда лева!“.

Когато Георгиев се върна гузен и с парцал, за да избърше разлятото, Зако се изуми от промяната в агента. За малко да му стане симпатичен. Ченгето някак се справи с очевидното си любопитство, само се осведоми, ще му стигне ли една седмица да офейка, и кимна доволно на отговора. После попита, помни ли още телефонния му номер.

„Ъхъ.“

„Като решиш да се появиш от Там … звънни. Ще ти кажа дали е време и дали е безопасно. Лъчезаре, за тази държава има още много неща да се направят. И си заслужава. Е, хайде, остани със здраве и късмет ти пожелавам…“

Да, и вече съвсем на довиждане той подхвърли нещо. Нещо многозначително… и страхливо:

„Май ще бере ядове полицаят, дето те е бил онази нощ, ако научи змеицата.“

„Не ме интересува. Нека живее. Майната му.“

„Ъхъ. Ммм. Ами… чао.“

„Чао.“

Мръсникът му с мръсник! Виж го ти „запалянкото“! Двеста на сто сигурно — щеше да го убие. Стари хватки ръжда не хващат. Чадър, кока-кола — не пистолети и сопи. В името на националните интереси. Също както в името на реда и законността някакво човекоподобно го млатеше с палка, риташе с подковани ботуши, а нищо не проумяващият Лъчезар пълзеше по паветата и с всеки удар недоумението му растеше, растеше… Чак когато престана да мърда, онзи хукна подир друг дивеч. Лека-полека Лъчезар изкрета до тротоара, после се изправи по стената на кооперацията. В нощна януарска София се чуваха писъци на аларми и писъци на хора. В тъмнината на улицата се мярна някакъв силует и Зако се свря зад боклукчийските кофи, преди да осъзнае какво прави. Сетне мълчешком плака от обида и унижение — болки, които не умееше да овладява въпреки навика си за съпротива срещу зъбобол и бъбречни кризи…