Паулу Коелю - Единайсет минути

— Повтарям: такава е човешката участ. Откакто сме изгонени от рая, или страдаме, или караме някого да страда, или наблюдаваме страданието на другите. Неконтролируемо е.

До тях достигна тътенът на гръмотевици, наближаваше голяма буря.

— Но аз не мога — каза Мария. — Смешно ми е да си представям, че вие сте мой господар, а аз съм ваша робиня. Не се нуждаем от „театър“, за да се срещаме с болката; животът ни предоставя много възможности.

Терънс вече бе запалил всички свещи. Взе една от тях, постави я на средата на масата, отново наля шампанско и сервира черен хайвер. Мария пиеше бързо, мислейки за хилядата франка, които бяха в чантата й, за неизвестното, което я омагьосваше и плашеше, за това как да потисне страха си. Знаеше, че с този мъж никоя нощ няма да бъде като първата, не можеше да му поставя условия.

— Седни!

Гласът му беше ту нежен, ту властен. Мария се подчини и през тялото й премина гореща вълна; тази заповед й бе позната, почувства се по-уверена. „Театър. Трябва да играя в театрална пиеса.“ Беше й хубаво да получава заповеди. Не трябваше да мисли, а само да се подчинява. Помоли за още шампанско, но той й донесе водка — опияняваше по-бързо, освобождаваше по-лесно, а и подхождаше повече на черния хайвер.

Отвори бутилката. Мария пиеше сама, слушайки гръмотевиците. Всичко допринасяше за идеалната атмосфера, като че ли небесната и земната енергия също излагаха на показ силата си.

В един момент Терънс извади от гардероба едно куфарче и го постави на леглото.

— Не мърдай!

Мария застана неподвижна. Той отвори куфарчето и извади два чифта белезници от хромиран метал.

— Седни с разтворени крака.

Тя се подчини. Безпомощна по собствена воля и покорна, защото така желаеше. Разбра, че той гледа между краката й, можеше да види черните й бикини, дългите чорапи, бедрата, можеше да си представи космите, половите й органи.

— Стани!

Тя скочи от стола. Едва запази равновесие и разбра, че е по-пияна, отколкото си мислеше.

— Не ме гледай. Наведи глава, уважавай господаря си!

Още преди да успее да наведе глава, той извади един тънък камшик, който изсвистя във въздуха, сякаш бе жив.

— Пий! Дръж главата си наведена, но пий!

Тя изпи още една, две, три чаши водка. Това вече не беше само театър, а се случваше в действителност: бе загубила контрол. Чувстваше се само един предмет, обикновен инструмент и колкото и странно да беше, това покорство й даваше усещането за пълна свобода. Вече не беше учителката, не беше тази, която обучава, утешава, слуша изповеди, възбужда; беше просто едно провинциално бразилско момиче, намиращо се под огромната власт на един мъж.

— Съблечи се!

Заповедта прозвуча грубо, без да издава желание, но въпреки това изключително възбуждащо. Продължавайки да държи главата си наведена в знак на страхопочитание, Мария разкопча роклята си и я остави да се свлече на пода.

— Ти се държиш лошо, знаеш ли това?

Камшикът отново изсвистя във въздуха.

— Трябва да бъдеш наказана. Как може момиче на твоята възраст да ми противоречи? Би трябвало да стоиш на колене пред мен!

Мария понечи да коленичи, но камшикът я прекъсна; за пръв път влезе в допир с плътта й — усети го върху хълбока си. Пареше, но изглежда, не оставяше следи.

— Не съм казвал да коленичиш, нали?

— Не.

За втори път почувства камшика отзад.

— Кажи „Не, господарю“!

Последва нов удар. Ново парещо усещане. За част от секундата тя си помисли, че може да прекрати всичко това; но можеше и да избере да стигне до края не заради парите, а заради това, което той й бе казал първия път — човек опознава себе си, когато достигне собствените си граници.

А това, което се случваше с нея, беше нещо ново; беше приключение и тя можеше да реши по-късно дали би искала да продължи, но в момента вече не беше момичето, което имаше три цели в живота си, което продаваше тялото си, което се бе запознало с един мъж, разказващ интересни истории до една камина. Тук тя беше никоя и понеже беше никоя, беше всичко, за което някога бе мечтала.

— Свали всичките си дрехи! И върви из стаята, за да мога да те гледам!

Тя се подчини отново, като държеше главата си наведена, без да продума. Мъжът, който я гледаше, беше облечен, равнодушен, не беше същият човек, с когото бе говорила в заведението — беше Одисей, който идваше от Лондон, беше Тезей, който слизаше от небето, беше нашественик, който нахлуваше в най-сигурния град на света и най-затвореното сърце на земята. Свали бикините и сутиена си, почувства се едновременно безпомощна и защитена. Камшикът отново изсвистя във въздуха, но този път удар не последва.