Паулу Коелю - Единайсет минути

Тя го погледна и разбра, че отчаяно се нуждае от него.

— Аз не те карах да правиш нищо насила, не те принуждавах, не те чух да казваш „жълто“; единствената власт, която имах, беше тази, която ти ми даде. Нямаше никакъв вид принуда или шантаж, всичко зависеше само от твоята воля; въпреки че ти беше робинята, а аз господарят, единствената ми власт беше да те тласна към собствената ти свобода.

Белезници. Кожени връзки на краката. Маска. Унижение, по-силно и по-дълбоко от болката. Въпреки всичко това той имаше право — усещането беше на пълна свобода. Мария бе изпълнена с енергия, със сила и бе учудена, че мъжът до нея е изтощен.

— Получихте ли оргазъм?

— Не — отговори той. — Господарят е тук, за да упражни властта си над роба. Удоволствието на роба е радост за господаря.

Нищо от това, което казваше, нямаше смисъл, защото беше далеч от всичко, което бе чула да разказват, и не се случваше в реалния живот. Но сега тя се намираше в някакъв въображаем свят и беше изпълнена със светлина, а той изглеждаше мрачен, изцеден.

— Можеш да си тръгнеш, когато поискаш — каза Терънс.

— Не искам да си тръгвам, искам да разбера.

— Няма нищо за разбиране.

Тя стана, с цялата красота и сила на своята голота, и наля две чаши вино. Запали две цигари и му подаде едната — ролите се бяха разменили, сега тя бе господарката, която служеше на роба, отблагодарявайки се по този начин за удоволствието, което й бе доставил.

— Ще се облека и ще си тръгна, но искам да поговорим малко.

— Няма за какво да говорим. Направихме точно това, което исках, и ти беше прекрасна. Изморен съм, а утре трябва да се връщам в Лондон.

Той легна и затвори очи. Мария не знаеше дали не се преструва, но това нямаше значение; изпуши с удоволствие цигарата, изпи бавно виното, докато гледаше с допряно до стъклото лице езерото насреща и искаше някой на другия бряг да я види така — гола, задоволена, сигурна в себе си.

Облече се, излезе, без да се сбогува и без да се притеснява, че ще си отвори сама вратата, защото не беше сигурна дали иска да се върне.

Терънс чу как вратата се хлопва, изчака да види дали тя няма да се върне под претекст, че е забравила нещо, и чак след няколко минути стана и запали друга цигара. „Момичето беше на ниво“, помисли си той. Бе успяла да устои на камшика, въпреки че това беше най-обикновеното, най-старото и най-безобидното от всичките средства за изтезание. За момент си припомни първия път, когато беше изпробвал тази тайнствена връзка между две човешки същества, които искат да се сближат, но могат да постигнат това единствено като причиняват страдание на други.

Навън милиони семейства, без да си дават сметка, практикуваха изкуството на садомазохизма. Ходеха на работа, връщаха се, оплакваха се от всичко, упражняваха насилие или бяха обект на насилие, чувстваха се нещастни, но дълбоко свързани със собственото си нещастие, без да знаят, че е достатъчен един жест, едно „никога повече“, за да се освободят от чувството на потиснатост. Терънс беше опитал това със съпругата си, известна английска певица; живееше, измъчван от ревност, като правеше сцени, прекарвайки дните си под влиянието на успокоителни, а нощем се напиваше. Тя го обичаше и не разбираше защо се държи по този начин, той също я обичаше, без да може да си обясни собственото си поведение. Чувстваше се обаче така, сякаш страданието, което причиняваше на другия, беше необходимо, жизненоважно за самия него.

Веднъж един музикант, когото той смяташе за много особен, защото изглеждаше прекалено нормален в тази екстравагантна среда, забрави една книга в студиото. „Венера в кожи“, от Леополд фон Захер-Мазох. Терънс започна да я прелиства и колкото повече четеше, толкова по-добре разбираше самия себе си:

Красивата жена се съблече и взе един дълъг камшик с малка дръжка, която стисна в юмрука си. „Ти го поиска — каза тя. — Ще те нашибам с камшика.“ — „Направи го! — прошепна любовникът й. — Моля те!“

Жена му репетираше от другата страна на стъклената преграда в студиото. Беше поискала да изключат микрофона, който позволяваше на техниците да чуват всичко, и бяха изпълнили молбата й. Терънс си помисли, че може би си уговаря среща с пианиста. Тя го докарваше до лудост, но той вече беше свикнал и не можеше да живее без това.

„Ще те нашибам с камшика“, казваше голата жена в романа, който държеше в ръце. „Направи го, моля те!“

Той беше красив, заемаше висок пост в звукозаписното студио, защо трябваше да води живота, който водеше?