Паулу Коелю - Единайсет минути

Ако някой иска да се дрогира, независимо дали със секс или с нещо друго, си е негов проблем; последствията от действията му ще бъдат добри или лоши в зависимост от това, което той самият е избрал за себе си. Но ако искаме да успеем в живота, трябва да разберем, че онова, което е „поносимо“, е съвсем различно от онова, което е „хубаво“.

Противно на мнението на моите клиенти сексът не може да бъде практикуван по всяко време. Във всеки от нас има скрит часовник и за да правят секс двама души, стрелките на часовниците им трябва да показват един и същи час по едно и също време. А това не се случва всеки ден. Влюбеният не е зависим от половия акт, за да се чувства добре. Двама души, които са заедно и се обичат, трябва да сверяват часовниците си с търпение и постоянство, с игри и „театрални“ представления, докато разберат, че правенето на секс е много повече от една среща; то е „прегръдка“ на гениталиите.

Всичко е от значение. Когато човек живее интензивно, той използва пълноценно цялото си време и не чувства липсата на секс. Когато прави секс, той го прави поради излишък, защото чашата с вино е толкова препълнена, че прелива, защото е абсолютно неизбежно, защото той откликва на повика на живота, защото в този момент, само в този момент той успява да изгуби контрол над себе си.

П.П. Току-що препрочетох написаното: боже господи, ставам прекалено интелектуална!!!

Скоро след като бе написала тези редове и се настройваше за поредната вечер, в която щеше да бъде Отзивчивата майка или Наивното момиченце, вратата на „Копакабана“ се отвори и влезе Терънс, изпълнителният директор на звукозаписната компания, един от специалните клиенти.

Милан, който беше на бара, изглеждаше доволен: момичето не го бе разочаровало. Мария си спомни начаса думите, които казваха толкова много неща и в същото време не казваха нищо: „Болка, страдание и голямо удоволствие.“

— Дойдох от Лондон специално за да те видя. Много мислих за теб.

Тя се усмихна, като се стараеше усмивката й да не бъде прекалено окуражаваща. Той отново не спази ритуала, не я покани на танц, само седна до нея.

— Когато учи някого на нещо, учителят също открива нови неща.

— Знам какво имате предвид — отвърна Мария, след което си спомни за Ралф Харт и се ядоса на собствения си спомен. В момента беше с друг клиент, трябваше да прояви уважение към него и да направи всичко възможно той да остане доволен.

— Искаш ли да продължим?

Хиляда франка. Един скрит свят. Съдържателят на бара, който я наблюдаваше. Убедеността, че ще може да спре, когато поиска. Датата, която бе избрала за завръщането си в Бразилия. Друг мъж, който така и не се появяваше.

— Бързате ли?

Каза й, че не бърза. Какво искаше тя от него?

— Искам си напитката, танца, уважението към моята професия.

Той се поколеба няколко минути, но да заповядваш и да ти заповядват бе част от театъра. Плати й питието, танцуваха, повика такси, даде й парите, докато минаваха през града, и отидоха в същия хотел. Влязоха, той поздрави портиера италианец така, както бе сторил и вечерта, в която се запознаха, качиха се в същата стая с гледка към реката.

Терънс драсна клечка кибрит и едва тогава Мария забеляза, че в стаята има десетки свещи. Той започна да ги пали една по една.

— Какво искаш да знаеш? Защо съм такъв ли? Ако не се лъжа, на теб много ти хареса вечерта, която прекарахме заедно. Искаш да разбереш защо и ти си такава ли?

— Мисля си, че в Бразилия се боим да палим повече от три неща с една и съща клечка. А ти явно не вземаш на сериозно това поверие.

Той не обърна внимание на забележката.

— Ти си като мен. Не дойде тук заради хилядата франка, а заради чувството за вина и зависимост, заради комплексите и несигурността си. А това не е нито хубаво, нито лошо, такава е човешката природа.

Терънс взе дистанционното на телевизора и смени няколко канала, докато попадна на новини, в които някакви бежанци се опитваха да избягат от войната.

— Виждаш ли това? Не може да не си гледала предавания, в които хората обсъждат личните си проблеми пред всички. Не може да не си се спирала на сергиите с вестници и да не си прочела заглавията. Хората се радват на страданието и болката. Нима не е садизъм да го гледаме, нима не е мазохизъм да констатираме, че не ни е нужно да знаем всички тези неща, за да бъдем щастливи, но въпреки това присъстваме на чуждата трагедия, като понякога тя ни кара да страдаме?

Той наля две чаши шампанско, изключи телевизора и продължи да пали свещите, без да обръща внимание на поверието на Мария.