Паулу Коелю - Единайсет минути

Това намигване обаче съдържаше в себе си много неизречени неща: той ме избра, защото съм по-хубава, защото бях с него миналата седмица и на него му е харесало, защото съм млада. Колумбийката не реагира. Когато югославянката се върна след два часа, тя седна до нея, извади бръснача от джоба си и поряза лицето на съперницата си близо до ухото: раната не беше дълбока, нито опасна, само колкото да остави малък белег, който да й напомня завинаги за тази вечер. Двете се вкопчиха една в друга, бликна кръв, клиентите се изплашиха и си тръгнаха.

Когато дойде полицията и се опита да разбере какво се е случило, югославянката каза, че си е порязала лицето с чаша, паднала от една полица (в „Копакабана“ нямаше полици). Това беше законът на мълчанието, наричан от италианските проститутки „омерта“: всички спорове на улица „Берн“, от любовта до смъртта, трябваше да бъдат разрешени на място, без намесата на правосъдието. Правосъдие раздаваха самите те.

Полицаите знаеха за „омертата“ и разбраха, че жената лъже, но решиха да не се занимават повече със случая — арестуването на една проститутка, завеждането на дело срещу нея, изхранването й в затвора щяха да струват твърде скъпо на швейцарския данъкоплатец. Милан благодари на полицаите за бързата им намеса и им каза, че се касае за недоразумение или за клевета от страна на конкуренцията.

След като полицаите си тръгнаха, Милан забрани на двете проститутки да идват повече в бара му. В края на краищата „Копакабана“ беше семейно заведение (определение, което Мария така и не успя да разбере) и трябваше да пази репутацията си (което я заинтригува още повече). В бара не трябваше да има кавги, защото най-важният закон бе да се уважава чуждият клиент.

Вторият по важност закон бе този на пълната дискретност, „също като в швейцарска банка“, както казваше Милан. Именно затова можеше да се има доверие на клиентите — защото бяха подбрани така, както една банка подбира своите, въз основа не само на банковата им сметка, но и на съдебното им досие, на липсата на криминални проявления.

Понякога изникваха недоразумения, в редки случаи клиенти отказваха да платят, държаха се грубо или заплашваха момичетата, но с течение на годините, през които Милан бе полагал усилия, за да създаде заведението и да опази добрата му репутация, той вече умееше да различава неблагонадеждните клиенти. Нито една от проститутките не знаеше какъв бе неговият критерий, тъй като неведнъж го бяха виждали да казва на добре облечени клиенти, че тази вечер в заведението няма места (въпреки че беше празно) и че няма да има и през следващите (тоест, не идвайте повече тук, ако обичате). Виждали го бяха и да черпи с шампанско небрежно облечени, брадясали мъже. Съдържателят на „Копакабана“ не съдеше за клиентите по външността им и в крайна сметка винаги се оказваше прав.

Когато се касае за търговски отношения, и двете страни трябва да са доволни. Повечето от клиентите бяха женени или заемаха висок пост в някоя фирма. Освен това и някои от проститутките, които работеха тук, бяха омъжени, имаха деца, ходеха на родителски срещи и знаеха, че не рискуват нищо: ако някой от родителите посетеше „Копакабана“, щеше да си мълчи, за да не се компрометира той самият, ето така действаше „омертата“.

Съществуваше колегиалност, но не и приятелство. Никой не говореше много за собствения си живот. В малкото разговори с колежките си Мария не бе открила нито горчивина, нито вина, нито тъга, а само примирение. Както и един странен, предизвикателен поглед, сякаш се гордееха със себе си, провокирайки света, независими и самоуверени. Всяко новопристигнало момиче, което се задържаше една седмица в бара, вече бе считано за „професионалистка“ и получаваше инструкции да съдейства за запазването на браковете (проститутката не бива да бъде заплаха за стабилността на едно семейство), никога да не приема покани за срещи извън работното си време, да изслушва изповеди, като рядко изказва собственото си мнение, да стене в момента на оргазма (Мария бе открила, че всички го правят, но в началото не й бяха казали, защото това бе една от тайните на професията), да поздравява полицаите на улицата, да заверява редовно трудовата си книжка и да си прави медицински изследвания, и най-накрая да не си задава прекалено много въпроси за моралната и легалната страна на това, което върши.

Преди пристигането на клиентите Мария често можеше да бъде видяна с книга и вече бяха започнали да я наричат „интелектуалката“ на групата. В началото се интересуваха дали не чете любовни истории, но след като видяха, че чете трудни и скучни неща като икономика, психология, а наскоро и книги за управление на ферма, я оставиха на спокойствие и тя необезпокоявана продължаваше да учи и да си води бележки.