Паулу Коелю - Единайсет минути

От лицата и на двамата започна да се стича пот. Заради камината е, казваше мислено единият на другия. Но както мъжът, така и жената в тази стая бяха достигнали собствените си граници, използвайки цялото си въображение, изживявайки заедно цяла вечност от красиви моменти. Трябваше да спрат. Още една крачка, и тази магия щеше да бъде развалена от действителността.

Много бавно — защото краят е винаги по-труден от началото — тя сложи отново сутиена си и скри гърдите си. Светът се върна на мястото си, предметите наоколо започнаха постепенно да изплуват, тя вдигна роклята си, която беше паднала до кръста й, усмихна се и леко докосна лицето му. Той хвана ръката й и я притисна към лицето си, без да знае колко време трябваше да я държи така и с каква сила трябваше да я притиска.

Тя изпита нужда да му каже, че го обича. Но това щеше да развали всичко, можеше да го уплаши или — което беше по-лошо — можеше да го принуди да й каже, че и той я обича. Мария не искаше подобно нещо: свободата на нейната любов се състоеше в това да не иска и да не очаква нищо.

— Който е способен да чувства, знае, че е възможно да изпиташ удоволствие дори преди да си докоснал другия. Думите, погледите, всичко това съдържа тайната на танца. Но влакът пристигна и всеки трябва да продължи своя път. Надявам се да мога да те придружа в това пътуване до… всъщност докъде?

— До завръщането ми в Женева — отговори Ралф.

— Който умее да наблюдава и открива човека, за когото е мечтал, знае, че сексуалната енергия се появява преди самия секс. Най-голямото удоволствие не е сексът, а страстта, с която го правиш. Когато страстта е много голяма, сексът е естествен завършек на танца, но той никога не е основният момент.

— Говориш за любовта като учителка.

Мария беше решила да говори, защото това беше нейната защита, нейният начин да каже всичко, без да се обвързва с нищо.

— Който е влюбен, прави любов през цялото време, дори и когато това в действителност не се случва. Когато телата се срещнат, това е само капката, която кара чашата да прелее. Могат да останат заедно часове, цели дни. Могат да започнат да танцуват днес, а да свършат утре или дори, ако удоволствието е много голямо, никога да не свършат. Това няма нищо общо с единайсетте минути.

— Какво?

— Обичам те.

— И аз те обичам.

— Извинявай. Не знам какво говоря.

— Нито пък аз.

Тя стана, целуна го и излезе. Вече можеше да си отвори сама вратата, тъй като според бразилското поверие домакинът трябваше да го направи само когато гостът си тръгва за пръв път.

Из дневника на Мария, на другата сутрин:

Снощи, когато Ралф Харт ме погледна, отвори една врата, сякаш беше крадец; но когато си тръгна, не взе нищо от мен, напротив, остави аромат на рози — на гости ми беше не крадец, а годеник.

Всяко човешко същество изживява собственото си желание; то е част от неговото съкровище и въпреки че представлява емоция, която би могла да прогони някого, обикновено ни приближава до хората, които са най-важни за нас. Душата ми избра тази емоция, която е толкова силна, че може да зарази всичко и всички около мен.

Всеки ден избирам истината, с която искам да живея. Опитвам се да бъда практична, да действам ефикасно, професионално. Бих желала обаче винаги да мога да избирам желанието за мой спътник. Не по задължение, нито за да смекча самотата в живота си, а защото е хубаво. Да, много е хубаво.

„Копакабана“ редовно идваха около трийсет и осем момичета, от които Мария поддържаше някакви приятелски отношения само с една, с филипинката Ния. Момичетата се задържаха в бара средно от шест месеца до три години — защото или получаваха предложение за женитба, или ставаха нечии постоянни любовници, или вече не успяваха да привлекат вниманието на клиентите и Милан тактично им намекваше да си потърсят работа другаде.

Ето защо беше много важно всяка една от тях да уважава клиентелата на останалите и никога да не се опитва да съблазнява мъжете, които влизаха в бара и се отправяха към масата на дадена проститутка. Освен че беше нечестно, можеше да се окаже и опасно: предишната седмица една колумбийка извади незабелязано от чантата си бръснач, постави го върху чашата на една югославянка и й каза със съвсем спокоен глас, че ще я обезобрази, ако тя приеме отново поканата на някакъв банков директор, който често се отбиваше в заведението. Югославянката отвърна, че мъжът е свободен и ако я избере, тя не може да откаже.

Същата тази вечер мъжът влезе в бара, поздрави колумбийката и се отправи към масата на другата. Пиха по едно питие, танцуваха и югославянката намигна на съперничката си, сякаш й казваше: „Виждаш ли? Той избра мен!“ — нещо, което Мария сметна за прекалено провокиращо.