Паулу Коелю - Единайсет минути

Ралф я погледна. Мария усети, че той я съблича с поглед, и й се прииска да бъде пожелана по този начин, без физически контакт, както това може да стане в някой ресторант или на опашка в киното.

— Намираме се на една гара — продължи Мария. — Чакам влака близо до теб, ти не ме познаваш. Но погледът ми случайно среща твоя поглед и повече не се отклонява. Не знаеш какво искам да кажа, защото, въпреки че си интелигентен човек, който може да съзре вътрешната светлина на хората, не си достатъчно чувствителен, за да разбереш какво точно осветява тази светлина.

Беше научила тънкостите на „театъра“. Искаше колкото се може по-бързо да забрави лицето на англичанина, но той продължаваше да е тук, направлявайки въображението й.

— Очите ми фиксират твоите и може би се питам: „Дали не го познавам отнякъде?“ А може би съм разсеяна. Или ме е страх да не ти се сторя неприятна, може би ме познаваш, за момент ще ти предоставя предимството на съмнението, докато установиш, че наистина е така или че се е получило недоразумение.

Но също така е възможно и да искам най-простото нещо на света: да срещна някой мъж. Възможно е да се опитвам да избягам от една любов, която ме е накарала да страдам. Възможно е да търся начин да си отмъстя за това, че някой току-що ме е предал, и съм решила да дойда на гарата, за да потърся някой непознат. Възможно е да съм решила да бъда проститутка само за една нощ просто за да направя нещо различно в скучния си живот. Мога също така да съм и истинска проститутка, която е тук, за да се опита да си намери клиент.

За момент настъпи тишина. Мария внезапно се разсея. Беше се върнала в хотела — унижение, „жълто“, „червено“, болка и удоволствие. Всичко това бе разтърсило душата й по начин, който не й харесваше.

Ралф забеляза промяната и се опита да я върне към гарата.

— Ти също ли ме желаеш по време на тази среща?

— Не знам. Ние не си говорим и ти не знаеш.

Отново се разсея за няколко секунди. Във всеки случай идеята за „театъра“ беше много добра; изваждаше на преден план истинската ни същност и прогонваше неистинските личности, които живеят в самите нас.

— Но в действителност аз не отклонявам погледа си, а ти не знаеш какво да правиш. Колебаеш се дали да се приближиш. Ами ако те отблъсна? Или пък повикам някой полицай? А може би ще те поканя на кафе?

— Аз се връщам от Мюнхен — каза Ралф Харт и тонът му беше различен, сякаш наистина се бяха срещнали за пръв път. — Замислям една колекция за различните лица на секса. За многото маски, които хората използват, за да не изживеят никога истинската среща.

„Театърът“ не му бе непознат. Милан бе казал, че и той е специален клиент. В съзнанието й светна червена лампичка, но й трябваше време, за да помисли.

— Директорът на музея ме попита: „На какво смятате да се опрете за вашата работа?“ Аз му отговорих: „На жените, които се чувстват свободни да правят секс за пари.“ Неговият коментар бе: „Идеята не е добра, ние наричаме тези жени проститутки.“ Аз отговорих: „Да, проститутки са. Ще изуча тяхната история и ще направя нещо по-интелектуално, нещо, което да се хареса на семействата, които ще посетят музея ви. Нали знаете, че всичко е въпрос на култура, на това как да представиш по един приятен начин нещо, което трудно се възприема.“ Директорът държеше на своето: „Но сексът вече не е табу. Той е толкова експлоатирана тема, че е трудно да се направи нещо различно.“ Аз отговорих: „А вие знаете ли кое поражда сексуалното желание?“ — „Инстинктът“, каза директорът. „Да, инстинктът — потвърдих аз, — но това е нещо, което всички знаят. Как може да се направи хубава изложба, ако говорим само за наука? Аз искам да говоря за начина, по който човек обяснява това привличане. Бих го разказал като философ.“ Директорът ме помоли да дам пример. Аз му казах, че когато взема влака, за да се върна вкъщи, и някоя жена ме погледне, ще я заговоря; ще й кажа, че понеже не се познаваме, можем да си позволим да правим всичко, за което сме мечтали, да изживеем всичките си фантазии и след това да се върнем у дома при нашите жени и мъже, без повече да се срещнем. И тъй, на тази гара аз си представям именно теб.

— Историята ти е толкова интересна, че убива всякакво желание.

Ралф Харт се засмя и се съгласи. Виното беше свършило и той отиде до кухнята, за да вземе друга бутилка, а тя остана неподвижна, загледана в огъня, като вече знаеше каква ще е следващата стъпка, но в същото време се наслаждаваше на уютната атмосфера, забравяйки напълно за англичанина, изпълнена с желание да се отдаде.