Паулу Коелю - Единайсет минути

Мария го наблюдаваше, докато отпиваше от виното. Какво можеше да очаква богат и красив мъж като него от една проститутка? Тъй като той почти не говореше, тя също запази мълчание през по-голямата част от времето, стремейки се да отгатне какво би могло да се хареса на един специален клиент. Беше й ясно, че не трябва да взема инициативата, а да го придружава с необходимото темпо, след като започнеха. В крайна сметка не всяка вечер имаше възможност да печели по хиляда франка.

— Имаме време — каза Терънс. — Разполагаме с толкова време, колкото ни е необходимо. Можеш да пренощуваш тук, ако желаеш.

Мария отново се почувства несигурна. Мъжът не изглеждаше притеснен, говореше със спокоен глас и беше различен от останалите клиенти. Явно знаеше точно какво иска. Пусна подходящата музика в подходящия момент, в подходящата стая с подходящ изглед към езерото на един подходящ град. Костюмът му беше безупречен, куфарът му, оставен в един ъгъл, беше малък, сякаш се нуждаеше от много малко неща, за да пътува, или бе дошъл в Женева само за една нощ.

— Ще спя у дома — отговори Мария.

Мъжът срещу нея коренно се промени. Галантният му поглед стана студен и строг.

— Седни тук — каза той, посочвайки един стол до бюрото.

Това беше заповед! Истинска заповед. Мария се подчини и с учудване отбеляза, че това я възбужда.

— Изправи си гърба. Седни като изискана жена. Ако не го направиш, ще те накажа.

Наказание! Специален клиент! В този момент тя разбра всичко, извади хилядата франка и ги постави на бюрото.

— Знам какво искате — каза тя, гледайки го право в студените сини очи. — И не съм склонна да го направя.

Мъжът като че ли се върна към предишното си поведение и разбра, че тя казва истината.

— Изпий си виното — каза той. — Няма да те принуждавам да правиш нищо насила. Можеш да останеш още малко, а ако искаш, можеш още сега да си тръгнеш.

Тези думи донякъде й възвърнаха спокойствието.

— Имам работа. Имам шеф, който ме защитава и който вярва в мен. Ако обичате, не споделяйте нищо с него.

Мария каза това без никакво самосъжаление, без да се моли — просто такава бе действителността, в която живееше.

Терънс също бе започнал да се държи както преди, нито строго, нито меко, а просто като човек, който за разлика от другите клиенти знае какво иска. В този момент приличаше на някой, който излиза от транс, на актьор от театрална пиеса, която още не е започнала.

Дали си струваше да си тръгне сега, без никога да разбере какво означава „специален клиент“?

— Какво точно искахте от мен?

— Знаеш какво. Болка. Страдание. И голямо удоволствие.

„Болката и страданието не се съчетават с удоволствието“, помисли си Мария. Въпреки че безнадеждно искаше да повярва в обратното и по този начин да превърне голяма част от отрицателните емоции, които бе имала досега, в положителни.

Той я хвана за ръцете и я заведе до прозореца. Отвъд езерото се виждаше кулата на една катедрала и Мария си спомни, че бе минала оттам, докато вървяха с Ралф Харт по Пътя на Сантяго.

— Виждаш ли тази река, това езеро, тези къщи и тази църква? Преди петстотин години те не са били много по-различни. Но тогава градът бил съвсем безлюден. Една непозната болест върлувала из цяла Европа и никой не разбирал защо умират толкова много хора. Започнали да наричат болестта „черната чума“ и да смятат, че това е наказание, което Господ пратил на хората заради техните грехове. Тогава няколко души решили да се жертват заради човечеството. Подложили се на това, от което най-много се страхували: физическата болка. Вървели денонощно по тези улици и мостове, като се самобичували с камшици и вериги. Страдали в името на Господ и Го възславяли чрез болката си. Много бързо разбрали, че това ги прави по-щастливи, отколкото приготвянето на хляба, орането на земята, храненето на животните. Болката вече не била страдание, а удоволствие от това, че изкупват греховете на човечеството. Болката се превърнала в радост, в смисъл на живота им, в удоволствие.

Очите му отново придобиха предишния студен отблясък. Взе парите, които тя бе оставила на бюрото, отдели сто и петдесет франка и сложи останалите в чантата й.

— Не се притеснявай за шефа си. Тук е неговата комисионна и ти обещавам, че няма да му кажа нищо. Можеш да си тръгваш.

Тя сграбчи всичките банкноти.

— Не!

Сигурно беше заради виното, арабина в ресторанта, жената с тъжната усмивка, мисълта, че никога вече няма да се върне на това проклето място, страха от любовта, която бе взела чертите на един мъж, пощенските картички до майка й, в които тя описваше някакъв измислен прекрасен живот, пълен с възможности за работа, момчето, което преди много години й бе поискало молив, битката, която водеше със себе си, любопитството, парите, търсенето на собствените си граници, възможностите, които бе пропиляла. В този момент тя не беше същата Мария: вече не правеше подаръци, а се принасяше в жертва.