Паулу Коелю - Единайсет минути

— О, много неща — отвърна младата продавачка. — Като че ли хората се интересуват само от това. Освен в специалния отдел във всички книги, които виждате, има поне по една секс сцена. Дори и сексът да е скрит зад красиви любовни истории или зад сериозни научни трудове върху човешкото поведение, факт е, че хората мислят само за това.

С нейния богат опит Мария знаеше, че момичето се заблуждава: хората искаха да мислят по този начин, защото смятаха, че целият свят се интересува само от тази тема. Подлагаха се на диети, използваха перуки, стояха с часове във фризьорските салони или фитнес залите, обличаха се предизвикателно, опитваха се да разпалят желаната искра — и какво от това? Когато стигнеха до секса, единайсет минути и край. Никакво въображение, нищо, което да ги отведе в рая; за кратко време искрата угасваше и нямаше какво да разпалва огъня.

Безсмислено бе да спори с русото момиче, което мислеше, че светът може да бъде обяснен в книгите. Попита къде се намира специалният отдел и там откри най-различни заглавия за гейове, лесбийки, монахини, които разкриваха скандални неща за Църквата, илюстровани книги с ориенталски техники, показващи много неудобни пози. Заинтересува я само една книга: „Свещеният секс“. Може би тя поне щеше да е различна.

Купи я, прибра се вкъщи, пусна си радиото на станция, която винаги й помагаше да мисли (защото музиката беше бавна), разгърна книгата и забеляза, че в нея има много илюстрации с пози, които биха могли да заемат единствено цирковите акробати. Текстът беше досаден.

Мария бе научила достатъчно в своята професия, за да разбере, че не всичко в живота се свежда до позата, която ще заемеш, когато правиш секс, и че в повечето случаи разнообразието идва по естествен път, несъзнателно, подобно на стъпките на някакъв танц. Въпреки това се опита да се съсредоточи върху това, което четеше.

Два часа по-късно си даде сметка за две неща.

Първо, че трябва веднага да вечеря, тъй като беше време да тръгва за „Копакабана“.

Второ, че човекът, който е написал книгата, не разбира нищо, абсолютно НИЩО от секс. Твърде много теория, ориенталски техники, излишни ритуали, глупави предложения. Прочете, че авторът е медитирал в Хималаите (трябваше да разбере къде се намират), посещавал бе курсове по йога (бе чувала за тях), прочел бе много по въпроса, тъй като цитираше най-различни автори, но не бе разбрал основното. Сексът не е теория, запален тамян, точки на докосване, поклони и метани. Как бе възможно този човек (оказа се, че е жена) да се осмелява да пише по тема, която дори и Мария, въпреки че работеше точно в тази област, не познаваше добре? Може би вината трябваше да се търси в Хималаите или в нуждата да се усложнява нещо, чиято красота се дължи на простотата и на страстта. Щом тази жена бе успяла да публикува и да продава една толкова глупава книга, защо тя да не се замисли сериозно над своята книга „Единайсет минути“? Текстът нямаше да звучи нито цинично, нито фалшиво — щеше само да разказва нейната история, нищо повече.

Но Мария нямаше нито време, нито бе истински заинтересувана от това; трябваше да съсредоточи цялата си енергия, за да възвърне радостта на Ралф Харт и за да научи как се управляват ферми.

Откъс от дневника на Мария, написан веднага след като захвърли скучната книга:

Срещнах един мъж и се влюбих в него. Позволих си да се влюбя поради една много проста причина: не очаквам нищо. Знам, че след три месеца ще съм далеч оттук и той ще е само спомен, но не можех да издържам повече да живея без любов; бях стигнала до ръба.

В момента пиша една история за Ралф Харт — така се казва той. Не съм сигурна дали ще се появи отново в бара, където работя, но за пръв път в моя живот това ми е съвсем безразлично. Достатъчно ми е, че го обичам, че съм с него в мислите си и украсявам този толкова красив град с неговите стъпки, думи, нежност. Когато напусна тази страна, тя ще има лице, име, ще бъде спомен за една камина. Всичко останало, което преживях тук, всички трудни моменти, през които преминах, ще бъдат нищо в сравнение с този спомен.

Много бих искала да направя за него това, което той направи за мен. Дълго размишлявах и открих, че не съм влязла в онова кафене случайно; най-важните срещи са били уговорени от душите преди още телата да са се видели.

Обикновено такива срещи стават, когато сме на ръба, когато искаме да умрем и да се възродим духовно. Срещите ни очакват — в повечето случаи обаче ние ги избягваме. Но ако сме много отчаяни, ако нямаме нищо повече за губене или пък сме въодушевени от живота, тогава неизвестното се проявява и нашият свят поема по друг път.