Паулу Коелю - Единайсет минути

— Страхът ми вече премина. Можем да започваме. Ако трябва, накажете ме заради това, че бях непокорна. Излъгах, отнесох се лошо и предадох човека, който ме защитава и обича.

Тя се беше включила в играта. Беше налучкала правилния тон.

— Падни на колене! — каза Терънс с тих, но всяващ страх глас.

Мария се подчини. Никога досега не бе третирана по този начин и не знаеше дали това е хубаво или лошо, искаше само да продължи, заслужаваше да бъде унизена за всичко, което беше направила през целия си живот. Започваше да се превъпльщава в една нова личност, в жена, която й бе напълно непозната.

— Ще бъдеш наказана. Защото си ненужна, не познаваш правилата, не знаеш нищо за секса, за живота, за любовта.

Докато говореше, Терънс се преобразяваше в двама различни мъже. Единият беше този, който спокойно обясняваше правилата, а другият я караше да се чувства най-жалкото същество на света.

— Знаеш ли защо го правя? Защото няма по-голямо удоволствие от това да въведеш някого в един непознат свят. Да отнемеш девствеността, но не от тялото, а от душата, разбираш ли?

Тя разбираше.

— Днес можеш да задаваш въпроси. Но следващия път, когато завесата на нашия театър се вдигне, пиесата ще започне и няма да може да спре. Ако все пак спре, това ще означава, че нашите души не са се слели. Запомни, това е само една театрална пиеса. Трябва да изиграеш ролята на жената, която никога не си имала смелостта да бъдеш. Бързо ще разбереш, че тази жена си самата ти, но докато успееш да го осъзнаеш съвсем ясно, се стреми да се преструваш, да импровизираш.

— А ако не мога да понеса болката?

— Няма болка, има само нещо, което се превръща в наслада, в тайнство. Възможността да кажеш „Не прави това, много боли“ или „Спри, не издържам повече“ е част от пиесата. И затова, за да не утежняваш положението си, се наведи и не ме гледай!

Все още коленичила, Мария наведе глава и заби поглед в пода.

— За да избегнем сериозни физически наранявания, които тази връзка може да причини, ще използваме две условни думи. Ако един от двама ни каже „жълто“, това ще означава „не толкова силно“, а ако каже „червено“, другият трябва да спре незабавно.

— Казахте един от двама ни.

— Ролите се разменят. Единият не съществува без другия и никой не може да унижава, ако самият той не е бил унижаван.

Това бяха страшни думи, дошли от един непознат за нея свят, изпълнен с мрак, поквара и падение. Но дори и това не разколебаваше желанието й да продължи напред, а тялото й тръпнеше от страх и възбуда.

Ръката на Терънс докосна главата й с неочаквана нежност.

— Край.

Накара я да се изправи, без да демонстрира особена топлота, но и без предишната грубост и агресивност. Мария облече сакото си, като продължаваше да трепери. Терънс забеляза състоянието й.

— Изпуши една цигара, преди да си тръгнеш.

— Нищо не се случи.

— Не беше нужно. Ще започне да се случва в душата ти и следващия път, когато се срещнем, ще бъдеш готова.

— Нима тази вечер струваше хиляда франка?

Той не отговори. Запали на свой ред цигара, след което допиха виното, като слушаха чудесната музика и се наслаждаваха на тишината. Накрая настана моментът някой да каже нещо и Мария се учуди на собствените си думи.

— Не разбирам защо се съгласих да се потопя в тази тиня.

— Заради хилядата франка.

— Не, не е заради това.

Терънс изглеждаше доволен от отговора.

— И аз съм си задавал същия въпрос. Маркиз дьо Сад е казал, че най-важният опит на човека е този, който го води до крайностите. Само така научаваме, защото това изисква да вложим цялата си смелост.

Когато един началник унижи свой подчинен или мъж унижи жена си, това е само подла постъпка или опит да си отмъстят на живота, защото те са хора, които никога не са посмели да надникнат в дъното на душите си, никога не са се опитали да научат откъде идва желанието да пуснат на свобода звяра в себе си, да разберат, че сексът, болката, любовта са преживявания, които водят човека до крайности. Единствено този, който познава техните граници, познава и живота. Всичко останало, което прави човек, е да чака да мине времето, да изпълнява все същата роля, да остарее и да умре, без да е разбрал истински защо е бил на този свят.

Пак бе на улицата и отново й бе студено, отново имаше желание да върви. Този мъж грешеше, не бе нужно да познаваш демоните, за да срещнеш Господ. Видя група студенти, които излизаха от един бар; бяха весели, бяха пийнали, бяха красиви, пращяха от здраве, скоро щяха да завършат университета и да започнат това, което хората наричат „истински живот“. Работа, брак, деца, телевизия, горчивина, старост, усещането за много пропуснати неща, разочарования, болести, инвалидност, самота, смърт.