Паулу Коелю - Единайсет минути

— Ти попита ли ме какво искам?

— Не те попитах.

— Знай тогава, че човекът, с когото си, трябва да съществува. Помисли за него! Помисли дали той не иска уиски, джин или кафе! Попитай го какво иска!

— Какво искаш да пиеш?

— Вино. Бих желала и ти да пиеш същото.

Той остави бутилката с уиски и се върна с бутилка вино. Цепениците вече се бяха разгорели; Мария изгаси малкото лампи, които светеха, и сега стаята бе сгрявана единствено от пламъците. Държеше се така, сякаш открай време знае коя е първата крачка: да признаеш правото на съществуване на другия, да знаеш, че той е тук.

Отвори чантата си и намери в нея писалка, която бе купила в един супермаркет. Но и всеки друг предмет би могъл да й послужи.

— Това е за теб. Когато я купих, исках да имам нещо, с което да си записвам идеите във връзка с управлението на фермите. Използвах я два дни, работих доста и се изморих. В нея се съдържа част от потта ми, от концентрацията ми, от волята ми и сега ти я подарявам.

Тя постави нежно писалката в ръката на Ралф.

— Вместо да ти купя нещо, което ти наистина би искал да имаш, давам ти нещо, което наистина е мое. Подарък в знак на уважение към човека, който е пред мен, с който го моля да разбере колко е важно за мен да бъда до него. Сега този човек притежава една малка част от мен самата, която му подарих съвсем спонтанно и доброволно.

Ралф стана, отиде до етажерката и се върна с някакъв предмет в ръка, който подаде на Мария.

— А това е вагон от електрическо влакче, което имах като дете. Не ми беше позволено да си играя с него самичък, понеже баща ми казваше, че влакчето било скъпо, американско. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам той да благоволи да сглоби влакчето в средата на стаята, но обикновено в неделя по цял ден слушаше опери. Ето защо влакчето оцеля, но в детството ми то не ми носеше никаква радост. Там горе пазя всички релси, локомотива, къщите, дори и книжката с упътването; защото имах влакче, което не беше мое, с което не играех.

По-добре щеше да е да го бях счупил заедно с всички останали играчки, които съм получавал и за които дори не си спомням, защото стремежът към разрушение е част от начина, по който детето открива света. Този непокътнат влак обаче винаги ми напомня за една част от детството ми, която не съм изживял, защото е била твърде ценна или пък твърде претоварена с работа за баща ми. Или може би защото всеки път, когато сглобяваше влакчето, той се страхуваше да не би да прояви обичта си към мен.

Мария се загледа в огъня. Случваше се нещо важно — и то не се дължеше нито на виното, нито на приятната обстановка, а на размяната на подаръците.

Ралф също се обърна към камината. Седяха мълчаливи, слушайки пращенето на пламъците. Пиеха вино и сякаш не беше нужно да говорят, да казват каквото и да било, да правят нещо. А само да стоят тук, един до друг, и да гледат в една и съща посока.

— В моя живот има много непокътнати влакчета — каза Мария след дълга пауза. — Едно от тях е сърцето ми. И аз играех с него само когато другите поставяха релсите, а те невинаги го правеха в подходящия момент.

— Но ти си обичала.

— Да, обичала съм. Много съм обичала. Толкова съм обичала, че когато моята любов ми поиска подарък, се изплаших и избягах.

— Не разбирам.

— Не е и нужно. Уча те на нещо, което и аз самата едва сега открих. Настоящето. Да подариш нещо, което е твое. Да дадеш, преди да поискаш нещо важно. Ти притежаваш моето съкровище: писалката, с която написах някои от мечтите си. Аз притежавам твоето съкровище: вагон от влакче, частта от детството, която не си изживял.

Сега аз поемам върху себе си част от миналото ти, а ти имаш малко от моето настояще. Колко е хубаво!

Изрече всичко това, без да се замисля, без да се учудва на поведението си, сякаш открай време знаеше, че точно така трябва да постъпи. Стана бавно, взе си сакото от закачалката и целуна Ралф Харт по бузата. Той дори не се бе опитал да стане от мястото, където седеше, хипнотизиран от огъня, мислейки вероятно за баща си.

— Никога не съм знаел защо пазя този вагон. Едва днес разбрах: за да ти го дам в една вечер със запалена камина. Сега къщата стана по-приветлива.

Каза, че на другия ден ще подари останалите неща — релсите, локомотива, таблетките, от които се образуваше пушек — на някое сиропиталище.

— Може би сега този влак е голяма рядкост, тъй като не се произвежда повече, и сигурно струва много пари — отбеляза Мария, но веднага след това съжали за думите си. Касаеше се за нещо съвсем различно, за това колко много ни струва понякога раздялата с някакъв предмет.