Паулу Коелю - Единайсет минути

За четирийсет и пет минути вече бяха изпълнили целия ритуал и мъжът се приближи до съдържателя на бара.

— Ще я взема за цялата вечер. Ще платя като за трима клиенти.

Собственикът вдигна рамене и отново си помисли, че бразилското момиче накрая ще падне в капана на любовта. Мария на свой ред се изненада: не знаеше, че Ралф Харт познава толкова добре правилата.

— Хайде да отидем у дома.

„Може би това е най-доброто решение“, помисли си тя. И въпреки че подобно нещо беше против всички наставления на Милан, в този случай тя реши да направи изключение. Освен че щеше да разбере дали е женен, или не, щеше да види как живеят прочутите художници и някой ден можеше да напише нещо за вестника в родния си град — за да разберат всички, че по време на престоя си в Европа се е движила в интелектуални и артистични кръгове.

„Какво абсурдно оправдание!“

Половин час по-късно те пристигнаха в едно селце, което се казваше Колони и се намираше недалеч от Женева; имаше си всичко — църква, хлебарница, кметство. А той самият живееше в истинска къща на два етажа, а не в апартамент! Първата й преценка: сигурно има много пари! Втората й преценка: ако беше женен, нямаше да се осмели да я доведе тук, защото винаги има любопитни хора.

И тъй, беше богат и неженен.

Влязоха в коридор с едно стълбище, което водеше към втория етаж, но те продължиха направо и стигнаха до двете стаи, които гледаха към градината зад къщата. В едната от стаите имаше голяма маса, а стените бяха покрити с картини. В другата стая имаше няколко дивана, столове, етажерки, пълни с книги, мръсни пепелници, чаши, които са били използвани отдавна, но още стояха тук.

— Мога да направя кафе.

Мария завъртя глава в знак на несъгласие. Не, не можеш да направиш кафе. Все още не можеш да се отнасяш с мен по по-различен начин. Отправям предизвикателство към собствените си демони, като правя точно обратното на това, което си обещах. Но нека не избързваме; днес ще изиграя ролята на проститутка, приятелка или Отзивчива майка, въпреки че в душата си съм Дете, което се нуждае от милувка. Накрая, когато всичко свърши, можеш да ми направиш кафе.

— В дъното на градината е студиото ми, там е и душата ми. А тук, между всички тези картини и книги, са мозъкът ми и мислите ми.

Мария се замисли за собствения си дом. Нямаше градина в дъното на двора. Нямаше и книги, с изключение на взетите от библиотеката, тъй като не беше нужно да харчи пари за нещо, което би могла да получи безплатно. Нямаше и картини, само един плакат на Цирка на акробатите от Шанхай, чиито представления тя мечтаеше да гледа. Ралф взе бутилката с уиски и предложи да й налее.

— Не, благодаря.

Той си наля и изпразни чашата наведнъж — без да сложи лед, без да губи време. Заговори на интелектуални теми, но Мария знаеше, че колкото и интересен да й се струваше разговорът, този мъж се страхуваше от онова, което щеше да се случи, след като сега бяха вече сами. Мария отново владееше положението.

Ралф си наля още едно уиски и сякаш между другото спомена:

— Имам нужда от теб.

Пауза. Дълго мълчание. Не му помагай да наруши мълчанието, нека да видим как ще продължи.

— Имам нужда от теб, Мария. В теб има светлина, въпреки че все още не ми вярваш и смяташ, че се опитвам чисто и просто да те съблазня с този разговор. Не ме питай: „Защо аз? Какво толкова особено има в мен?“ В теб няма нищо особено, нищо, което да мога да обясня на самия себе си. Но — такива са мистериите на живота — не съм в състояние да мисля за нищо друго.

— Нямаше да те питам това — излъга тя.

— Ако се постарая да намеря обяснение, бих казал следното: жената, която е пред мен, е успяла да преодолее страданието и да го превърне в нещо положително, в творческо начало. Но това не е достатъчно, за да обясни всичко.

Ставаше все по-трудно да се измъкне. Той продължи:

— Ами аз? С цялата ми творческа енергия, с всичките ми картини, за които си съперничат и които желаят да имат галерии от целия свят, с моята осъществена мечта, с моето селце, което знае, че съм разглезено дете, с моите жени, които никога не се опитват да измъкнат от мен издръжка или нещо подобно, с доброто ми здраве, хубавата ми външност, с всичко това, за което един мъж може само да мечтае? Ето ме тук пред една жена, която срещнах в едно кафене и с която прекарах само един следобед, и на която казвам: „Имам нужда от теб.“ Знаеш ли какво е самота?

— Знам какво е.

— Но не знаеш какво е да си самотен, когато имаш възможност да бъдеш с когото си поискаш, когато получаваш всяка вечер покана за някой прием, коктейл, театрална премиера. Когато телефонът ти непрекъснато звъни и те търсят жени, които обожават картините ти, които ти казват, че биха искали да вечерят с теб — те са красиви, интелигентни, възпитани. Но нещо те отблъсква от тях и ти казва: не отивай! Няма да се забавляваш. Ще прекараш още една вечер, опитвайки се да ги впечатлиш, ще изразходваш енергията си, за да доказваш на самия себе си, че можеш да съблазниш целия свят.