Паулу Коелю - Единайсет минути

И за да не каже пак нещо неуместно, тя отново го целуна по бузата и тръгна към вратата. Той продължаваше да гледа огъня и Мария деликатно го помоли да дойде да й отвори.

Ралф стана и тя му обясни, че й е приятно да го гледа как наблюдава огъня, но бразилците вярват в следното суеверие: когато са на гости за пръв път у някого, не бива самите те да отварят вратата на тръгване, защото, ако го сторят, никога повече няма да се върнат в този дом.

— А аз искам да се върна.

— Въпреки че не си съблякохме дрехите и аз не те обладах, дори не те докоснах, ние се любихме.

Тя се засмя. Той й предложи да я закара вкъщи, но Мария отказа.

— Ще дойда утре в „Копакабана“.

— Не го прави! Изчакай една седмица. Научих, че най-трудно е да чакаш, и искам да свикна с това; да знам, че си с мен дори когато не си до мен.

Тя отново крачеше в студената и тъмна нощ, както вече бе правила много пъти в Женева; обикновено тези разходки бяха свързани с тъга, със самота, с желанието да се върне в Бразилия, с носталгията по езика, на който от много време не говореше, с финансови изчисления, с работно време.

Днес обаче тя вървеше, за да срещне себе си, да открие жената, която в разстояние на четирийсет минути бе седяла пред огъня заедно с един мъж и бе пълна със светлина, мъдрост, опит, очарование. Бе видяла лицето на тази жена преди време, когато се разхождаше край езерото и мислеше дали да избере, или не един начин на живот, който не беше нейният — и в същия този следобед жената се бе усмихнала много тъжно. За втори път бе видяла лицето й в едно сгънато платно и сега отново усещаше присъствието й. Хвана такси едва когато това вълшебно присъствие изчезна и я изостави, както правеше винаги.

По-добре да не мисли за случилото се, за да не помрачи спомена за него, да не позволи на тревогата да измести всичко прекрасно, което току-що бе преживяла. А ако другата Мария съществуваше, тя щеше да се появи в подходящия момент.

Откъс от дневника на Мария, писан в нощта, когато тя получи вагона от влакчето:

Най-дълбоко, най-истинско е желанието ни да се доближим до някого. От този момент нататък следват най-различни реакции, мъжът и жената се включват в играта, но онова, което се е случило преди това — привличането, което ги е събрало, — не може да бъде обяснено. Именно това е недокоснатото желание в чист вид.

Когато желанието се намира в този чист вид, мъжът и жената се влюбват за цял живот, изживяват всеки миг с благоговение, съзнателно, в непрестанно очакване да настъпи подходящият момент, в който да отпразнуват предстоящото благословено преживяване.

Тези хора не бързат, не насилват събитията с необмислени постъпки. Те знаят, че неизбежното ще се прояви, че истинското винаги намира начин да излезе наяве. И когато настъпи моментът, те не се колебаят, не пропускат нито една възможност, не позволяват на нито един вълшебен миг да отлети, защото оценяват значението на всяка секунда.

През следващите дни Мария отново попадна в капана, който толкова много се бе стремила да избегне — но не се чувстваше нито тъжна, нито разтревожена. Напротив: след като вече нямаше какво да губи, беше свободна.

Знаеше, че колкото и романтична да бе ситуацията, един ден Ралф Харт ще разбере, че тя е само проститутка, а той — уважаван художник. Че тя живее в далечна страна, която постоянно е в криза, докато той живее в рая, а животът му е организиран и защитен още от раждането му. Той бе получил образованието си, посещавайки най-добрите колежи и музеи в света, докато тя едва бе завършила средно образование. В края на краищата подобни мечти не траят дълго, освен това Мария бе живяла достатъчно, за да разбере, че действителността се разминава с мечтите й. Най-голямата й радост в момента бе да заяви на действителността, че не се нуждае от нея и не зависи от нещата, които се случват, за да бъде щастлива.

„Господи, колко съм романтична.“

През следващата седмица тя се опита да открие какво би накарало Ралф Харт да се чувства щастлив; той й бе възвърнал достойнството и „светлината“, които тя смяташе за безвъзвратно изгубени. Единственият начин да му се отблагодари беше чрез това, което той смяташе, че за нея е най-важното: секса. И тъй като в рутината на „Копакабана“ нямаше кой знае какво разнообразие, тя реши да потърси други източници.

Изгледа няколко порнографски филма и отново не откри нищо интересно — с изключение понякога на разликата в броя на партньорите. Тъй като филмите не й помогнаха особено, за пръв път, откакто бе дошла в Женева, тя реши да си купи книги, въпреки че не смяташе за особено практично да пълни дома си с неща, които щеше да прочете само веднъж. Отиде в една книжарница, която бе видяла, разхождайки се с Ралф по Пътя на Сантяго, и попита дали имат нещо на тази тема.