Паулу Коелю - Единайсет минути

— Ще пиеш ли нещо?

— Трябва да работя. Не мога да си губя времето.

— Аз съм клиент. Правя ти професионално предложение.

Този мъж, който целия следобед в кафенето изглеждаше толкова самоуверен, който боравеше толкова добре с четката, срещаше се с велики личности, имаше агентка в Барселона и сигурно печелеше много пари, сега показваше уязвимостта си; беше попаднал в неподходяща среда, не се намираше вече в романтичното кафене близо до Пътя на Сантяго. Очарованието на следобеда изчезна.

— И тъй, ще пиеш ли нещо?

— Ще пия, но не сега. Днес съм заета с клиенти, които ме очакват.

Милан чу края на изречението; излъгал се бе, момичето не бе попаднало в капана на любовните обещания. Въпреки това към края на същата тази вечер с оскъдна клиентела той се запита защо тя бе предпочела компанията на старец, на посредствен счетоводител и на застрахователен агент.

Всъщност проблемът беше неин. След като си плащаше комисионната, не бе той човекът, който да решава с кого тя да прави секс и с кого не.

Из дневника на Мария, след вечерта, прекарана със стареца, счетоводителя и застрахователния агент:

Какво иска този художник от мен? Не разбира ли, че сме от различни страни, с различна култура, от различен пол? Или си мисли, че аз знам повече за удоволствието от него и иска да научи нещо от мен?

Защо не ми каза нищо друго освен „аз съм клиент“? Нима му бе толкова трудно да ми каже „липсваше ми“ или „прекарахме заедно прекрасен следобед“. Аз щях да му отговоря по същия начин (нали съм професионалистка!), но той е длъжен да разбере, че съм неуверена, защото съм жена, и съм уязвима, въпреки че в бара съм друг човек.

Той е мъж. Освен това е и артист: длъжен е да знае, че основната цел на човешкото същество е да разбере тоталната любов. Любовта не е в другия, тя е в самите нас; ние я събуждаме. Но за да я събудим, се нуждаем от другия. Вселената придобива смисъл само когато намерим някого, с когото да споделим нашите емоции. Той е изморен от секс? И аз, но в същото време нито той, нито аз знаем какво е секс. В нас постепенно умира едно от най-важните неща в живота — затова трябва да бъда спасена от него, трябва да го спася, но той не ми остави правото на избор.

Беше изплашена. Започваше да разбира, че след толкова месеци на самоконтрол напрежението, душевните трусове, вулканът в душата й бяха готови да изригнат, и в мига, когато това се случеше, тя нямаше да може да контролира повече чувствата си. Какъв бе този художник, който може би я бе излъгал за живота си и с когото бе прекарала само няколко часа, без да я докосне, без да се опита да я съблазни — нима можеше да има нещо по-лошо от това?

Защо усещаше в сърцето си признаци на тревога? Защото смяташе, че той изпитва същото — сигурно обаче се заблуждаваше. Ралф Харт искаше да се срещне с жена, която да е в състояние да разпали огъня, който почти бе изгаснал; искаше да я превърне в своята велика богиня на секса, с нейната „особена светлина“ (поне в това изглеждаше искрен), готова да вземе ръцете му в своите и да му покаже пътя, по който той да се върне към живота. Едва ли Ралф Харт можеше да си представи, че Мария изпитваше същото безразличие, че и тя имаше проблеми (дори след като бе правила секс с толкова много мъже, никога не бе достигнала до оргазъм по време на половия акт) и че същата тази сутрин бе кроила планове за триумфалното си завръщане в родината.

Защо мислеше за него? Защо мислеше за някого, който в същия този момент може би рисуваше друга жена, казвайки й, че в нея има особена „светлина“ и че може да се превърне в неговата богиня на секса?

„Мисля за него, защото имах възможността да разговарям.“

Смешна причина! Нима мислеше и за библиотекарката? Не, разбира се. Мислеше ли за Ния, филипинката, единствената от всички момичета в „Копакабана“, с която можеше отчасти да споделя чувствата си? Не, не мислеше. А с тях двете се виждаше често и компанията им й бе приятна.

Опита се да насочи вниманието си към горещината навън или към супермаркета, в който не бе успяла да напазарува предишния ден. Написа дълго писмо на баща си, пълно с подробности във връзка с фермата, която би искала да купи — това щеше да зарадва семейството й. Не му писа точната дата на завръщането си, но намекна, че ще е скоро. Спа, събуди се, отново заспа и отново се събуди. Разбра, че книгата за управление на ферми сигурно е много добра за швейцарците, но не става за бразилците — живееха в два съвсем различни свята.