Паулу Коелю - Единайсет минути

Ето защо реши да попита — нали сега разпитваше за всичко. В началото той скромничеше, но тя знаеше как да изкопчи нещо от един мъж и той накрая й разказа, че е бил женен два пъти (рекорд, като се има предвид, че е на двайсет и девет години!), много е пътувал, запознавал се е с крале, известни писатели, бил е на незабравими приеми. Роден бе в Женева, но бе живял в Мадрид, Амстердам, Ню Йорк и в един град в Южна Франция, Тарб, който не бил включен в нито една по-голяма туристическа обиколка, но който той обожавал поради близостта на планината и топлината в сърцата на неговите жители. Талантът му бил открит, когато бил на двайсет години. Някакъв известен търговец на художествени произведения се отбил съвсем случайно в един японски ресторант в родния му град, а този ресторант бил украсен с негови картини. Спечелил бе много пари, беше млад, здрав, можеше да прави каквото си поиска, да отиде навсякъде, да се среща с когото пожелае, изживял бе всички удоволствия, които един човек може да изживее. Занимаваше се с това, което му харесваше, и въпреки всички тези неща, слава, пари, жени, пътешествия, беше нещастен и единствената радост в живота му беше работата.

— Сигурно жените са те накарали да страдаш? — попита тя и веднага си даде сметка, че въпросът й е глупав, може би го бе прочела в някой наръчник от рода на „Всичко, което жените трябва да знаят, за да завладеят един мъж“.

— Никога не са ме карали да страдам. И двата ми брака бяха щастливи. Изневеряваха ми и аз изневерявах, както във всяко нормално семейство. Но след като минеше известно време, сексът преставаше да ме интересува. Продължавах да ги обичам, да чувствам липсата им, но сексът… защо всъщност говорим за секс?

— Защото, както каза ти самият, аз съм проститутка.

— Животът ми не е кой знае колко интересен. Живот на художник, който е постигнал успех, докато е още млад, което се среща рядко, и то в живописта, което се среща още по-рядко. Художник, който днес може да нарисува всякаква картина и ще получи добри пари за нея, въпреки че критиците ще се ядосат, тъй като смятат, че само те разбират от изкуство. Хората мислят, че имам отговор за всичко, и колкото повече мълча, за толкова по-умен ме смятат.

Той продължи да разказва живота си: всяка седмица го канели на някакво събитие някъде по света. Имал агентка, която живеела в Барселона — знае ли Мария къде се намира този град? Да, Мария знаеше, намира се в Испания. Въпросната агентка се занимавала с всичко, което е свързано с пари, покани, изложби, но никога не го принуждавала да прави неща, които не му харесват, понеже след много години труд били постигнали известна стабилност на пазара.

— Интересна ли ти е моята история? — попита той, а в гласа му прозвуча нотка на несигурност.

— Бих казала, че е много различна история. Мнозина биха искали да са на твое място.

Ралф поиска да научи повече за Мария.

— Аз мога да бъда три различни жени в зависимост от това какво търсят мъжете. Наивното момиченце, което гледа мъжа с възхищение и се преструва, че е впечатлено от неговите истории за власт и слава. Фаталната жена, която веднага атакува онези, които се чувстват несигурни, и действайки по този начин, взема нещата в свои ръце и мъжете се отпускат, тъй като вече няма за какво да се тревожат. И най-накрая Отзивчивата майка, която дава съвети и изслушва — с вид на човек, който всичко разбира — истории, които влизат през едното й ухо и излизат през другото. Коя от трите искаш да опознаеш?

— Теб самата.

Мария разказа всичко, защото изпитваше нужда да го разкаже — правеше го за пръв път, откакто бе напуснала Бразилия. Накрая откри, че въпреки необичайната професия не й се бе случило нищо вълнуващо освен седмицата в Рио де Жанейро и първия месец в Швейцария. От къщи отиваше на работа, от работа се прибираше вкъщи — и нищо повече.

Когато свърши разказа си, седяха в друго кафене, намиращо се този път в другата част на града, далеч от Пътя на Сантяго, и всеки размишляваше върху съдбата на другия.

— Липсва ли нещо? — попита тя.

— Трябва да си кажем „доскоро“.

Да. Защото този следобед не беше като другите. Тя се чувстваше разтревожена, напрегната поради това, че бе отворила една врата и не знаеше как да я затвори.

— Кога ще мога да видя картината?

Ралф й подаде визитната картичка на агентката си в Барселона.

— Обади й се след шест месеца, ако все още си в Европа. Изложбата „Лицата на Женева“, която включва портрети на прочути и на съвсем неизвестни хора, ще бъде показана за пръв път в една галерия в Берлин. След това ще обиколи Европа.