Паулу Коелю - Единайсет минути

— Обърнете лицето си към прозореца.

Тя отново се подчини, без да пита за нищо — което никак не бе характерно за нея. Загледа се в минувачите, в табелата на пътя, представяйки си, че той съществува от векове — път, който е оцелял въпреки прогреса, промените в света, промените в хората. Може би това беше знак, че и картината ще има подобна съдба и след петстотин години ще се намира в някой музей.

Мъжът започна да рисува и колкото повече напредваше, толкова повече тя губеше радостта си и се чувстваше все по-незначителна. Когато бе влязла в това кафене, се чувстваше сигурна в себе си жена, която е в състояние да вземе много трудно решение — да изостави работата си, от която печелеше добре, за да приеме едно още по-голямо предизвикателство — да управлява ферма в родината си. И сега като че ли отново я бе обзело чувството на несигурност, което една проститутка никога не може да си позволи лукса да изпитва.

Накрая откри причината, която я караше да се чувства неудобно: за пръв път от много месеци някой не я гледаше като предмет, нито като жена, а по начин, който тя не можеше да разбере, въпреки че най-близкото определение беше „той вижда душата ми, страховете ми, уязвимостта ми, неспособността ми да се боря с един свят, за който не знам нищо, но над който се преструвам, че властвам“.

Изглеждаше смешен, сякаш бе изпаднал в транс.

— Бих искала…

— Моля ви, не говорете! — каза мъжът. — Виждам светлината ви.

Никой никога не й бе казвал това. „Виждам твърдите ти гърди“, „виждам изваяните ти бедра“, „виждам екзотичната красота на тропиците“ или най-много „виждам, че искаш да се спасиш от този живот, не желаеш ли да ти наема апартамент“ — това бяха думите, които тя бе свикнала да чува, но не и за светлината си… Дали той нямаше предвид залеза на слънцето?

— Вашата собствена светлина — допълни той, давайки си сметка, че тя не е разбрала нищо.

Собствена светлина! Едва ли някой можеше да бъде по-далеч от действителността, отколкото този наивен художник, който въпреки трийсетте си години не бе научил нищо от живота. Всеизвестно е, че жените узряват много по-рано от мъжете, и Мария — въпреки че не бе прекарвала безсънни нощи в разрешаване на душевните си конфликти — бе сигурна поне в едно нещо: че не притежава това, което художникът бе нарекъл „светлина“, а тя тълкуваше като „особено излъчване“. Беше съвсем обикновен човек, страдаше мълчаливо заради самотата си, опитваше се да оправдае всичко, което правеше, преструваше се на силна в моментите на слабост, отказала се бе от всякакви чувства в името на рискованата си работа, но сега, когато наближаваше финала, градеше планове за бъдещето и се разкайваше за миналото — такъв човек не можеше да има „особено излъчване“. Сигурно това беше само начин той да я накара да мълчи и да не протестира, че е принудена да стои неподвижна в позата на глупачка.

„Собствена светлина! Би могъл да измисли нещо друго, като например: имате красив профил.“

Как влиза светлината в един дом? Ако прозорците са отворени. Как влиза светлината в един човек? Ако вратата на любовта е отворена. А нейната категорично не беше отворена. Сигурно не беше добър художник, след като нищо не разбираше.

— Свърших — каза той и започна да прибира нещата си. Мария не помръдна. Искаше й се да го помоли да й покаже картината, но може би щеше да изглежда невъзпитано, може би той щеше да го изтълкува като недоверие към това, което е направил. Любопитството й обаче надделя. Тя го помоли, той се съгласи.

Нарисувал бе само лицето й; приличаше си, но ако бе видяла някъде тази картина, без да познава модела, щеше да си помисли, че жената на нея е много силна, изпълнена със „светлина“, която тя не успяваше да види в огледалото.

— Казвам се Ралф Харт. Ако желаете, мога да ви почерпя още едно питие.

— Не, благодаря.

По всичко изглеждаше, че срещата отива към предвидената от нея тъжна развръзка: мъжът се опитваше да съблазни жената.

— Още две мастики, ако обичате — поръча той, без да обърне внимание на отказа на Мария.

Но какво ли толкова имаше да прави? Да чете досадната книга за управление на ферми. Да се разхожда за стотен път по брега на езерото. Или да разговаря с някого, който бе видял в нея светлина, за която тя не подозираше, и то точно на отбелязаната в календара дата на началото на края на нейния „опит“.

— Какво работиш?

Именно този въпрос Мария не искаше да чува, ето защо бе избягвала да се запознава с мъже, които под някакъв претекст се опитваха да се приближат до нея (което рядко се случваше в Швейцария, като се има предвид дискретността на нейните жители). Какъв отговор би могла да даде?