Паулу Коелю - Единайсет минути

— Твърде силно казано.

— Както вече ви казах, работя във фирма за внос и износ на месо. А ако междувременно ми се бе предоставила възможността да проституирам, нима последствията щяха да са толкова сериозни, ако бях спряла в подходящия момент? В края на краищата да си млад означава освен всичко друго и да грешиш понякога.

— Всички наркомани казват същото: достатъчно е да съумееш да спреш. Но никой от тях не спира.

— Сигурно като млада сте били много красива. Освен това сте се родили и в страна, която уважава своите поданици. Това стигаше ли ви, за да се чувствате щастлива?

— Гордея се, че успях да преодолея всички препятствия.

Дали да не й разкаже? На момичето щеше да му е полезно да научи повече за живота.

— Имах щастливо детство, завърших едно от най-добрите училища в Берн, дойдох да работя в Женева, омъжих се за човека, когото обичах. Правех всичко за него, той също правеше всичко за мен, времето минаваше и дойде пенсионирането. Когато той вече бе свободен да се посвети на всичко онова, за което имаше желание, погледът му стана по-тъжен — може би защото през целия си живот никога не бе мислил за самия себе си. Никога не сме се карали сериозно, нито сме преживявали големи емоционални сътресения, никога не ми е изневерявал, нито ме е оскърбявал пред хората. Живеехме един нормален живот, толкова нормален, че когато той спря да работи, се почувства ненужен, излишен и една година по-късно почина от рак.

Казваше истината, но би могла да повлияе отрицателно на момичето, което стоеше пред нея.

— Както и да е, по-добре е да живееш без изненади -каза тя в заключение. — Може би мъжът ми щеше да умре по-рано, ако нещата бяха различни.

Мария си тръгна с намерението да проучи всичко за фермите. Тъй като бе свободна следобеда, реши да се поразходи и стигна до най-високата част на града, където забеляза малка жълта табела с нарисувано на нея слънце и надпис „Пътят на Сантяго“. Какво беше това? И понеже Мария бе решила да пита за всичко, което не знае, а от другата страна на улицата имаше кафене, тя реши да влезе и да се осведоми.

— Нямам представа — каза й момичето зад бара.

Заведението беше луксозно, кафето струваше три пъти повече от обикновено. Но тъй като тя вече имаше пари, а и бе влязла, си поръча кафе и реши през следващите няколко часа да научи всичко за управлението на фермите. Разтвори книгата ентусиазирано, но не успя да се съсредоточи — беше ужасно скучна. Много по-интересно би било да си поговори на тази тема с някой от клиентите си — те винаги знаеха най-добрия начин да управляват парите си. Плати кафето, стана, благодари на момичето, което я обслужи, остави му голям бакшиш (в това отношение бе станала суеверна и вярваше, че ако даде много, ще получи много), тръгна към вратата и без да си даде сметка колко важен е този миг, чу изречението, което щеше да промени изцяло плановете й, бъдещето й, фермата й, представата й за щастие, женската й душа, мъжкото й поведение, мястото й в света.

— Почакайте малко!

Погледна изненадана в тази посока. Намираше се в почтен бар, а не в „Копакабана“, където мъжете имат правото да казват това, въпреки че жените можеха да отговорят „ще изляза и ти не можеш да ме спреш“.

Смяташе да се направи, че не го е чула, но любопитството й надделя и тя се обърна в посока към гласа. Видя странна сцена: един мъж на около трийсет години (а може би трябваше да си помисли „момче на около трийсет години“? Нейният свят бе остарял много бързо), с дълга коса, коленичил на пода, с разпръснати около него четки, рисуваше някакъв господин, седнал на стол, с чаша мастика до себе си. Не ги бе забелязала на влизане.

— Не си тръгвайте! Ей сега привършвам този портрет и бих искал да ви нарисувам.

Мария отговори — и с отговора си създаде липсващата в пространството връзка:

— Не, благодаря.

— Във вас има светлина. Позволете ми поне да ви направя ескиз.

Какво означаваше „ескиз“? Какво означаваше „светлина“? Тя все пак продължаваше да бъде суетна жена, колко хубаво би било да има портрет, нарисуван от сериозен художник! Започна да си фантазира: а ако е и прочут? Щеше да я обезсмърти завинаги върху платното! Картината можеше да бъде изложена в Париж или пък в Салвадор, в бразилския щат Баия! Щеше да се превърне в мит!

От друга страна, какво правеше този човек с целия безпорядък около себе си в едно толкова скъпо и вероятно с отбрана клиентела кафене?

Отгатвайки мислите й, момичето, което обслужваше клиентите, й прошепна: