Паулу Коелю - Единайсет минути

Имаше нещо много погрешно в съвременната цивилизация и то не беше свързано с унищожаването на тропическите гори на Амазония, озоновия слой, смъртта на пандите, цигарите, канцерогенните храни, положението в затворите, както се тръбеше в пресата.

Беше свързано с това, което Мария правеше: секса.

Но Мария го правеше не за да спаси човечеството, а за да увеличи банковата си сметка, да издържи още шест месеца на самотата и на избора, който бе направила, за да може да изпраща всеки месец пари на майка си (която много се зарадва, като научи, че отначало парите не са пристигали заради швейцарските банки, които не функционирали толкова добре, колкото бразилските пощи), да си купува всичко, за което бе мечтала, но никога не бе имала. Премести се в много по-хубав апартамент, с централно отопление (въпреки че вече беше лято) и изглед към някаква църква, японски ресторант и едно уютно кафене, в което тя често се отбиваше, за да прегледа вестниците.

Но както си бе обещала, налагаше се да изтърпи още половин година това ежедневие: „Копакабана“, ще пие ли нещо, какво мисли за Бразилия, хотела, да вземе парите предварително, да поддържа някакъв разговор и да умее да докосва точните места — както по тялото, така и в душата, най-вече в душата, — да помогне за разрешаване на интимни проблеми, да бъде приятелка за половин час, от който единайсет минути ще бъдат пропилени в „разтвори си бедрата“, „затвори си бедрата“, стенания, имитиращи удоволствие. Благодаря, надявам се да ви видя отново другата седмица, вие сте истински мъж, ще ми разкажете края на историята следващия път, когато се срещнем, много щедър бакшиш, но наистина нямаше нужда, изпитах голямо удоволствие да бъда с вас.

И най-вече никога да не се влюбва. Това беше най-важният, най-разумният от всички съвети, които една от бразилките й беше дала — преди и тя да изчезне, тъй като вероятно се беше влюбила. Още след първите два месеца получи много предложения за женитба, от които поне три бяха много сериозни: от директора на една счетоводна фирма, от пилота, с когото бе прекарала първата вечер, и от собственика на магазин за хладно оръжие. И тримата й обещаваха „да я спасят от този живот“ и да й осигурят почтен дом, бъдеще, може би деца и внуци.

И всичко това само за единайсет минути на ден? Невъзможно! Сега, след опита, който бе натрупала в „Копакабана“, знаеше, че не само тя се чувства самотна. Знаеше също така, че човек може да издържи една седмица на жажда, две седмици на глад, много години без покрив над главата си, но не може да издържи на самотата. Тя е най-лошото от всички мъчения, от всички страдания. Мъжете, които търсеха нейната компания, страдаха също като нея от това пагубно чувство — усещането, че никой на тази земя не го е грижа за тях.

За да избегне изкушенията на любовта, Мария изливаше сърцето си само в своя дневник. Влизаше в „Копакабана“ единствено с тялото и ума си, все по-възприемчив, все по-остър. Убедена беше, че за да дойде в Женева и да стигне до улица „Берн“, съществува много по-основателна причина, което се потвърждаваше и от всяка нова книга, която тя заемаше от библиотеката: никой не бе описал както трябва тези най-важни за деня единайсет минути. Може би именно това бе съдбата й, макар и да й се струваше страшно трудно в момента: да напише книга, да разкаже своята история, приключението си.

Точно така, приключение. Въпреки че бе забранена дума и никой не се осмеляваше да я произнесе, като повечето от хората предпочитаха да гледат приключението по телевизията, във филми, които се излъчваха и повтаряха по всяко време на деня, именно това търсеше Мария. Приключението за нея бе свързано с пустини, пътешествия из непознати места, тайнствени мъже, които да я заговарят на някой кораб насред реката, самолети, филмови студиа, индиански племена, ледници, Африка.

Идеята за книгата й хареса и тя реши да я озаглави „Единайсет минути“.

Започна да разделя клиентите си на три групи. Терминаторите (име, което взе от един от любимите си филми) влизаха в бара, лъхащи на алкохол, и се преструваха, че не гледат към никого, убедени, че всички гледат тях. Танцуваха малко и директно поставяха въпроса за хотела. Хубавите жени (наричаше ги така заради друг филм), които се стараеха винаги да бъдат елегантни, любезни, ласкави, сякаш светът се нуждаеше от тяхната доброта, за да влезе отново в релси. Те сякаш случайно се отбиваха в бара, вървейки по улицата. Отначало бяха нежни, но щом като се озовяха в хотела, ставаха несигурни и заради това бяха по-взискателни от Терминаторите. И най-накрая Кръстниците (заради друг филм), които гледаха на тялото на една жена като на стока. Те бяха най-естествени, танцуваха, разговаряха, не оставяха бакшиш, знаеха какво купуват и колко струва, не се оставяха да ги омае с думи жената, която избираха. Те бяха единствените, които по някакъв много проницателен начин бяха разбрали значението на думата „авантюра“.