Паулу Коелю - Единайсет минути

— Той е много известен художник.

Интуицията й не я бе излъгала. Мария се опита да запази хладнокръвие.

— Идва тук от време на време и винаги води по някоя прочута личност със себе си. Казва, че му харесва обстановката, че го вдъхновява. Сега рисува пано с хората, които представляват града, поръчано му е от общината.

Мария погледна мъжа, когото рисуваха. Сервитьорката отново прочете мислите й.

— Химик е, направил е революционно откритие. Спечелил е Нобелова награда.

— Не си тръгвайте! — повтори художникът. — Свършвам след пет минути. Поръчайте си нещо за моя сметка.

Сякаш хипнотизирана от заповедта, тя седна на бара, поръча си мастика (понеже не пиеше, единственото, което й хрумна, бе да имитира Нобеловия лауреат) и загледа мъжа, който рисуваше. „Аз не представлявам града, вероятно търси нещо друго. Той обаче не е мой тип“, помисли си тя автоматично, повтаряйки това, което винаги си казваше, откакто бе започнала да работи в „Копакабана“; тази фраза бе спасителният й пояс, доброволният й отказ от капаните, които й поставяше сърцето.

След като си бе изяснила нещата, можеше да изчака малко — може би момичето на бара казваше истината и този мъж щеше да й отвори вратите към един свят, който не познаваше, но за който винаги бе мечтала: нали бе искала да стане модел?

Наблюдаваше сръчността и бързината, с която той довършваше работата си — по всичко личеше, че платното е много голямо, но сега бе сгънато и тя не можеше да види другите лица, нарисувани на него. А ако в момента й се предоставяше нов шанс? Мъжът (решила бе, че е „мъж“, а не „момче“, защото в противен случай щеше да започне да се чувства твърде стара за възрастта си) нямаше вид на човек, който отправя подобно предложение само за да прекара нощта с нея. Както бе обещал, след пет минути той привърши работата си, а през това време Мария се бе замислила за Бразилия, за блестящото си бъдеще и за пълната липса на какъвто и да било интерес от нейна страна към нови хора, които биха могли да осуетят тези планове.

— Благодаря ви, вече можете да станете — каза художникът на химика, който сякаш се събуждаше от сън.

И обръщайки се към Мария, пристъпи направо към въпроса.

— Отидете в оня ъгъл и се настанете удобно. Светлината е чудесна.

Сякаш всичко беше нагласено от съдбата, сякаш беше най-естественото нещо на света, сякаш открай време познаваше този човек или бе сънувала този момент и сега знаеше как да постъпи в реалния живот, Мария взе мастиката си, чантата си, книгите за управление на ферми и се отправи към посоченото от мъжа място — една маса близо до прозореца. Той донесе четки, голямото платно, множество малки шишенца, пълни с разноцветни бои, пакет цигари и коленичи в краката й.

— Стойте така, без да се движите!

— Твърде много искате: животът ми е постоянно движение.

Смяташе, че е произнесла блестяща фраза, но младежът не й обърна никакво внимание. Опитвайки се да се държи естествено въпреки погледа му, който я караше да се чувства неудобно, Мария посочи към прозореца, през който се виждаше улицата и табелата:

— Какво означава „Пътят на Сантяго“?

— Път за поклонение. През средновековието хора от цяла Европа са го изминавали, за да стигнат до един град в Испания — Сантяго де Компостела.

Той сгъна част от платното и приготви четките. А Мария все още не знаеше как да се държи.

— Искате да кажете, че ако тръгна по този път, ще стигна до Испания?

— След два-три месеца. Но мога ли да ви помоля за нещо? Не говорете, скицата няма да ми отнеме повече от десет минути. И махнете този пакет от масата!

— Това са книги — отвърна тя, малко ядосана от заповедническия тон на молбата. Той трябваше да знае, че пред него стои образована жена, която прекарва времето си в библиотеките, а не в магазините. Художникът обаче сам взе пакета и безцеремонно го сложи на пода.

Не бе успяла да го впечатли. Впрочем нямаше никакво намерение да го впечатлява, в момента не беше на работа, щеше да се прави на съблазнителка по-късно, с мъже, които заплащаха добре усилията й. Защо да се опитва да общува с този художник, който може би няма достатъчно пари, за да я покани дори на едно кафе? Един мъж на трийсет години не трябва да носи дълга коса, изглежда смешен. Но защо си мислеше, че той няма пари? Момичето от бара й бе казало, че е известна личност — или това се отнасяше за химика? Погледна дрехите, които той носеше, но и това не й помогна особено; животът я бе научил, че небрежно облечените хора — както беше и в този случай — като че ли имат повече пари от тези, които носят костюм и вратовръзка. „Но защо продължавам да мисля за този мъж? Това, което ме интересува, е картината.“ Десет минути не бяха толкова висока цена за възможността да бъде обезсмъртена на картина. Видя, че той я рисува до наградения химик, и се замисли дали да не поиска накрая някакво заплащане.