Паулу Коелю - Единайсет минути

— Работя в един бар.

Готово. Огромна тежест падна от раменете й и Мария се зарадва на това, което бе научила, откакто дойде в Швейцария: да пита (Кои са кюрдите? Какво означава Пътят на Сантяго?) и да отговаря (работя в един бар), без да се притеснява какво ще си помислят хората.

— Струва ми се, че съм те виждал и по-рано.

Мария усети, че той иска да стигне по-далеч, и вече предвкусваше малката си победа; художникът, който преди минути й нареждаше какво да прави и изглеждаше абсолютно сигурен в това, което искаше, сега отново се бе превърнал в мъж, който като всички останали мъже се чувстваше неуверен пред една непозната жена.

— А тези книги какви са?

Тя му ги показа. Управление на ферми. Неувереността на мъжа сякаш нарасна.

— Работата ти със секс ли е свързана?

Задал бе въпроса съвсем наслуки. Нима бе облечена като проститутка? Така или иначе, трябваше да спечели време. Започваше да се вглежда в себе си, играта ставаше интересна, а и тя нямаше какво да губи.

— Защо мъжете мислят само за това?

Той отново пъхна книгите в чантата.

— Секс и управление на ферми. Две много досадни неща.

Какво? Изведнъж тя се почувства засегната. Как можеше да говори толкова лоши неща за нейната професия? Той не знаеше, наистина, какво точно работи Мария, опитваше се да налучка, но въпреки това тя не можеше да не му отговори.

— Аз пък смятам, че няма нищо по-досадно от живописта. Застинали неща, прекъснато движение, снимка, която никога не прилича на оригинала. Мъртва материя, от която вече не се интересува никой освен художниците, а те самите се смятат за много важни, образовани, различни от другите. Чувал ли си за Хуан Миро? Аз никога не бях чувала за него и това, че веднъж в един ресторант някакъв арабин го спомена, не промени с абсолютно нищо живота ми.

Така и не разбра дали не отиде твърде далеч, защото в това време пристигнаха питиетата и разговорът бе прекъснат. Двамата постояха така, без да разменят нито дума. Мария реши, че е дошъл моментът да си тръгва, а може би и Ралф Харт си мислеше същото. Но на масата стояха две чаши, пълни с онази ужасна напитка, и това бе претекст да продължават да седят заедно.

— А защо ти е книгата за фермите?

— Какво искаш да кажеш?

— Бил съм на улица „Берн“. След като ми каза къде работиш, се сетих, че съм те виждал и по-рано: в онзи скъп бар. Докато те рисувах обаче, не ми и мина през ума: твоята „светлина“ беше много силна.

Мария усети как земята се залюлява под краката й. За пръв път изпита срам от това, което вършеше, въпреки че нямаше никакво основание — работеше, за да издържа себе си и семейството си. Той би трябвало да се срамува, че ходи на улица „Берн“; изведнъж цялото очарование от срещата бе изчезнало.

— Вижте какво, господин Харт, въпреки че съм бразилка, от девет месеца живея в Швейцария. И научих, че швейцарците са дискретни хора, защото страната им е много малка, почти всички се познават, както току-що установихме, ето защо никой не разпитва за живота на другите. Вашата реплика беше много неуместна и невъзпитана, но ако целта ви е била да ме унижите, за да се почувствате вие самият по-добре, изгубили сте си времето, господине. Благодаря ви за мастиката, която е ужасна, но която ще изпия до дъно. После ще изпуша една цигара и най-накрая ще стана и ще си тръгна. Вие обаче можете да си излезете веднага, тъй като не е удобно известни художници да седят на една маса с проститутки. Защото аз съм точно такава, знаете ли? Проститутка. Без никаква вина, от главата до петите, от горе до долу — проститутка. И именно в това се крие моята добродетел: че не заблуждавам нито себе си, нито вас. Защото не си струва, вие не заслужавате да ви лъжа. Представяте ли си какво ще стане, ако прочутият химик, който е седнал в другия край на заведението, разбере каква съм?

Тя повиши глас:

— Проститутка! И знаете ли още какво? Точно след деветдесет дни си тръгвам от тази проклета страна, пълна с пари, много по-образована, умееща да избира хубави вина, с цял куп снимки на снега в чантата си, проумяла същността на мъжете, и това ме кара да се чувствам свободна!

Сервитьорката на бара слушаше, изплашена. Химикът като че ли не обръщаше внимание на това, което ставаше. Но може би го бе казала под влияние на алкохола, поради усещането, че скоро ще се превърне отново в провинциално бразилско момиче, или заради удоволствието да може да каже открито какво работи и да се посмее на реакциите на шокираните посетители, на критичните погледи, на скандализираните физиономии.