Паулу Коелю - Единайсет минути

Мария си спомни за календара, за деветдесетте дни, които оставаха, за опасността, която би могла да крие всяка една връзка.

„Кое е по-важно в този живот? Да живея или да се преструвам, че съм живяла? Да рискувам в този миг, да кажа, че това е най-хубавият следобед, който съм прекарала в този град? Да му благодаря, че ме е изслушал, без да критикува или да прави забележки? Или чисто и просто да облека ризницата на силната жена с особена светлина и да си тръгна, без да казвам нищо?“

Докато вървяха по Пътя на Сантяго и тя разказваше собствения си живот, се чувстваше щастлива. Би могла да спре дотук — все пак бе получила голям подарък от съдбата.

— Ще те потърся — каза Ралф Харт.

— Не го прави! Скоро ще си тръгна за Бразилия. А и няма какво да добавим повече.

— Ще те потърся като клиент.

— За мен това ще бъде унижение.

— Ще те потърся, за да ме спасиш.

Още в самото начало той бе споменал за безразличието си към секса. Прииска й се да му каже, че и тя изпитва същото, но се овладя — и без това бе отишла твърде далеч, по-разумно бе да замълчи.

Колко трогателно! Отново я бе заговорило момче, но не за да й поиска молив, а малко компания. Вгледа се в миналото си и за пръв път прости на самата себе си: вината не беше нейна, а на неувереното в себе си хлапе, което се бе отказало след първия опит. Бяха деца, а децата постъпват точно така — нито тя, нито момчето бяха виновни и това й донесе голямо облекчение, почувства се по-добре, не бе пропуснала първия шанс в живота си. Всички го правят, това е част от пътя на себеопознаването, който човешкото същество изминава в търсене на другата част от себе си, това е нещо обикновено.

Сега обаче ситуацията беше различна. Колкото и основателни да бяха причините, които би могла да изтъкне (отивам в Бразилия, работя в един бар, нямаме време да се опознаем добре, не искам да правя секс с теб, любовта не ме интересува, искам да науча как се управлява ферма, нищо не разбирам от живопис, живеем в различни светове), животът й отправяше предизвикателство. Не беше вече дете, трябваше да избира.

Предпочете да не отговори. Стисна ръката на художника, какъвто беше обичаят в тази страна, и си тръгна към къщи. Ако той наистина беше мъжът, който й се искаше да бъде, нямаше да се обезкуражи от нейното мълчание.

Откъс от дневника на Мария, написан в същия този ден:

Днес, докато се разхождахме край езерото по странния Път на Сантяго, мъжът, който беше с мен — един художник, чийто живот е съвсем различен от моя, хвърли едно камъче във водата. На мястото, където то падна, се появиха малки кръгове, които започнаха да се разширяват, да се разпростират, докато стигнаха до една патица, която минаваше оттам случайно и нямаше нищо общо с камъка. Вместо да се изплаши от неочакваната вълна, тя реши да си поиграе с нея.

Няколко часа преди тази сцена влязох в едно кафене, чух един глас, сякаш Бог бе хвърлил камък на това място. Вълните на разпръскваната енергия достигнаха до мен и до един мъж, който рисуваше картина в ъгъла. Той усети вибрациите им, аз също. А сега?

Художникът знае кога е срещнал подходящ модел. Музикантът знае кога инструментът му е добре настроен. Имам чувството, че някои изречения в моя дневник не са написани от мен, а от една жена, излъчваща „светлина“ — това съм самата аз, но отказвам да се възприемам като такава.

Мога да отида по-далеч. Но мога също така, като патицата в езерото, да се забавлявам и да се радвам на вълната, която се появи внезапно и набразди повърхността на водата.

Този камък си има име: страст. С нея може да се назове красивата и разтърсваща среща между двама души, но не се изчерпва с това. Тя е във въодушевлението, породено от неочакваното, в желанието да направиш нещо с жар, в убедеността, че ще постигнеш мечтата си. Страстта осейва живота ни със знаци, които да ни водят, и аз съм тази, която трябва да разчете тези знаци.

Бих искала да вярвам, че съм влюбена. В някого, когото не познавам и който е извън плановете ми. Всички тези месеци на самоконтрол, на отказ от любовта, имаха точно обратния резултат: увлякох се по първия мъж, който ми обърна по-специално внимание.

Добре, че не му взех телефона и не знам къде живее, така ще го изгубя, без да се обвинявам, че съм пропуснала шанса си.

А ако наистина се случи така, дори и да съм го пропуснала, спечелих поне един щастлив ден в живота си. Като се има предвид какъв е светът, един щастлив ден е почти чудо.

Когато същата вечер тя влезе в „Копакабана“, той беше там и я чакаше. Беше единственият клиент. Милан, който следеше с известно любопитство живота на бразилката, си помисли, че е изгубила битката.