Паулу Коелю - Единайсет минути

Тъй като имаше много постоянни клиенти и ходеше в „Копакабана“ всяка вечер, дори и когато имаше малко посетители, Мария спечели доверието на Милан и завистта на колежките си; говореше се, че бразилката е амбициозна, арогантна и мисли само как да спечели повече пари. Последното наистина беше вярно, но Мария би искала да запита останалите дали и те не са там със същото намерение.

Така или иначе, клюките не убиват — те са част от живота на всеки, който преуспява. Най-добре беше да не им обръща внимание и да се съсредоточи върху двете си единствени цели: да се завърне в Бразилия на определената дата и да купи ферма. Мислеше за Ралф Харт от сутрин до вечер и за пръв път една отсъстваща любов я правеше щастлива — макар и да се разкайваше малко, че му го е признала с риск да изгуби всичко. А и какво ли би могла да изгуби, след като не искаше нищо в замяна? Спомни си как сърцето й се бе разтуптяло, когато Милан бе споменал, че той е — или е бил — специален клиент. Какво означаваше това? Почувства се измамена, изпитваше ревност.

Ревността беше нещо нормално, макар че животът я бе научил колко безполезно е да мисли, че някой може да притежава някого. А който вярва, че това е възможно, се опитва да измами самия себе си. Независимо от това човек не може да потисне ревността си, мисълта за нея или убеждението, че тя е проява на слабост. „Най-силна е онази любов, която може да прояви слабостта си. Във всеки случай, ако любовта ми е истинска (а не само начин да се развличам, да се самозалъгвам, да си убивам времето, което тече толкова бавно в този град), свободата ще победи ревността, както и болката, която тя предизвиква — защото и болката е част от един естествен процес.“ На всеки, който практикува някакъв спорт, му е известно следното: когато искаме да постигнем целите си, трябва да сме готови да понасяме ежедневна доза болка или неразположение. В началото е неприятно и демотивиращо, но с течение на времето разбираме, че това усещане е част от процеса, който ни помага да се чувстваме добре, и идва момент, в който, ако не изпитваме болка, смятаме, че упражнението не дава желания ефект.

Много е опасно да фокусираме тази болка, да й дадем име на човек, да не й позволяваме да напуска мислите ни; нещо, което, слава богу, Мария бе успяла да преодолее.

Въпреки това понякога тя си даваше сметка, че се пита къде е той, защо не я търси, дали не му се е сторила глупава историята за влакчето и потиснатото желание, дали не е избягал завинаги, защото тя му е признала любовта си. За да не позволи на тези толкова хубави чувства да се превърнат в страдание, тя си изработи метод: когато си спомнеше за някоя положителна емоция, свързана с Ралф Харт — камината, виното, някоя идея, която би искала да обсъди с него, или чисто и просто сладката тревога кога ще се появи отново, — Мария прекъсваше това, което вършеше в момента, усмихваше се на небето и му благодареше, че е жива и че не очаква нищо от мъжа, когото обича.

А щом сърцето й започнеше да недоволства заради отсъствието му или заради погрешните неща, които бе изрекла, докато бяха заедно, тя си казваше: „Ти искаш да мислиш за това, така ли? Добре тогава, прави каквото желаеш, а аз ще се посветя на по-важни неща.“

Мария продължаваше да чете, а когато се разхождаше, обръщаше по-голямо внимание на всичко около себе си: цветове, хора, звуци, най-вече звуци — на собствените си стъпки, на страниците, които разлистваше, на колите, на дочутите откъслечни разговори, и така неприятното чувство постепенно изчезваше. А ако се появеше отново след пет минути, тя правеше същото, докато тези спомени, отначало приети, но после любезно отхвърлени, изчезнеха за по-дълго време.

Една от тези „отрицателни мисли“ бе вероятността да не го види повече. С малко практика и много търпение тя успя да я превърне в „положителна мисъл“: когато той си тръгне, за нея Женева ще има лицето на мъж с много дълга коса и старомодна прическа, детска усмивка и сериозен глас. А ако след много години някой я попиташе как е изглеждал градът, където е живяла в младостта си, тя би могла да отговори: „Красив, способен да обича и да бъде обичан.“

Из дневника на Мария в ден, когато в „Копакабана“ имаше малко клиенти:

След дългото ми общуване с хората, които идват тук, стигнах до извода, че използват секса като някакъв вид дрога: за да избягат от действителността, да забравят проблемите си, да се отпуснат. Но като всички останали наркотици и сексът е вредна и разрушителна практика.