Паулу Коелю - Единайсет минути

— Много мислих върху това, което каза на гарата. Страдание и удоволствие. Събуй си обувките!

Тя си спомни, че веднъж един от клиентите й я беше накарал да направи същото и се бе възбудил само при вида на краката й. Нима никога нямаше да се избави от авантюрите?

— Ще настина — повтори Мария.

— Прави каквото ти казвам — настоя той. — Няма да настинеш, няма да се бавим много. Повярвай ми, така както аз ти вярвам.

Мария инстинктивно разбра, че той иска да й помогне; може би защото бе пил от горчивата чаша и смяташе, че я грози същата опасност. Но тя не желаеше да й помагат; беше доволна от новия свят, който бе открила и в който страданието не представляваше вече проблем. Междувременно обаче се сети за Бразилия, за невъзможността да срещне партньор, с когото да сподели този нов свят, и тъй като Бразилия бе по-важна от всичко останало в живота й, тя си събу обувките. Земята бе покрита с дребни камъчета, които веднага накъсаха чорапите й, но това нямаше значение, щеше да си купи нови.

— Съблечи си сакото!

Би могла да откаже, но от предишната нощ бе свикнала с радостта да казва „да“ на всичко, което се появяваше на пътя й. Свали си сакото и затопленото й тяло не реагира веднага на студа, но постепенно тя започна да го усеща.

— Ще повървим. И ще поговорим.

— Но тук е невъзможно: земята е покрита с камъни!

— Точно затова; искам ти да почувстваш тези камъни, те да те наранят, да те заболи, защото сигурно си изпитала, така както и аз, страдание, свързано с удоволствие, и трябва да изтръгна това от душата ти.

Мария понечи да каже: „Не е нужно, на мен ми харесва“, но продължи да върви бавно, а от студа и острите върхове на камъните ходилата й започнаха да горят.

— Една от изложбите ми ме отведе в Япония, точно когато изцяло се бях потопил в това, което ти нарече „страдание, унижение и голямо удоволствие“. По онова време смятах, че няма връщане назад, че ще стигам все по-далеч и по-далеч и че в живота ми не е останало нищо друго освен желанието да наказвам и да бъда наказван. В крайна сметка сме човешки същества, родили сме се с чувството за вина, страхуваме се, когато щастието се превръща в нещо осъществимо, и умираме с желанието да накажем другите, защото постоянно се чувстваме безпомощни, онеправдани, нещастни. Да плащаме за греховете си и да можем да наказваме грешниците — не е ли прекрасно? Да, чудесно е.

Мария вървеше, болката и студът й пречеха да се съсредоточи върху думите му, но тя правеше усилия.

— Днес видях белезите по китките ти.

Белезниците! Беше си сложила много гривни, за да скрие следите, но свикналите с подобна гледка очи винаги знаят какво да търсят.

— В края на краищата, ако всичко онова, което си преживяла наскоро, те кара да направиш тази стъпка, не съм аз човекът, който би ти попречил; нищо от това обаче няма връзка с истинския живот.

— Каква стъпка?

— Тази към болката и удоволствието. Към садизма и мазохизма. Наричай го както искаш, но ако си убедена, че това е твоят път, аз ще страдам, ще си спомням за желанието, за срещите ни, за разходката по Пътя на Сантяго, за светлината ти. Ще прибера на специално място твоята писалка и всеки път, когато запаля камината, ще си спомням за теб. Но няма да те потърся повече.

Мария се изплаши, реши, че трябва да отстъпи, да каже истината, да престане да се прави, че знае повече от него.

— Това, което преживях наскоро, или по-точно вчера, не го бях изпитвала никога по-рано. Плаши ме мисълта, че на дъното на падението бих могла да открия самата себе си.

Ставаше все по-трудно да продължават разговора — зъбите й тракаха от студ, а ходилата много я боляха.

— На изложбата ми в Япония, която се провеждаше в една област, наречена Кумано, дойде някакъв дървар -продължи Ралф, сякаш не бе чул думите й. — Картините ми не му харесаха, но той успя да разчете посредством живописта това, което изживявах и изпитвах по онова време. На другия ден ме потърси в хотела и ме попита дали съм доволен; ако наистина бях, трябваше според него да продължа да правя това, което ми харесва, а ако не бях, трябваше да го придружа и да прекарам няколко дни с него.

Накара ме да ходя по камъни, както сега аз те карам да го правиш. Накара ме да почувствам студа. Благодарение на него открих красотата на болката, само че това беше болка, причинена от природата, а не от човека. Дърварят наричаше това шугендо, беше някаква вековна практика.

Каза ми, че той самият не се страхува от болката и това е хубаво, понеже, за да владееш душата си, трябва да се научиш да владееш и тялото си. Каза ми също така, че аз използвам болката по съвсем погрешен начин, което било много лошо.