Паулу Коелю - Единайсет минути

Онзи неграмотен дървар смяташе, че ме познава по-добре от мен самия, и това ме подразни, но в същото време изпитах гордост, узнавайки, че картините ми изразяват точно това, което чувствам.

Мария усети как някакъв много остър камък поряза крака й, но студът беше по-силен от болката, тялото й се вцепеняваше и не успяваше да следи думите на Ралф Харт. Защо мъжете в този свят, създаден от Бога, се стремяха единствено да й покажат болката? Свещената болка, болката, съчетана с удоволствие, болката със или без обяснения, но все тази болка…

Раненият й крак бе настъпил друг камък, но тя сподави вика си и продължи да крачи. Отначало се бе опитала да запази достойнството си, самообладанието си, това, което той наричаше „светлина“. Сега обаче вървеше все по-бавно, стомахът и мислите й се преобръщаха, гадеше й се. Прииска й се да спре, всичко това беше безсмислено, но не спря.

Не спря от уважение към самата себе си; можеше да издържи да върви боса известно време, защото това ходене нямаше да трае цял живот. И изведнъж й хрумна друга мисъл: а ако на следващия ден не е в състояние да отиде в „Копакабана“ заради наранените си крака или заради температурата, която неминуемо щеше да вдигне, след като настине? Замисли се за клиентите, които я очакваха, за Милан, който вярваше в нея, за парите, които щеше да спре да печели, за фермата, за родителите си, които се гордееха с нея. Силната болка обаче прогони всякакви подобни мисли и тя продължи да върви механично, изпълнена с подлудяващото желание Ралф Харт да оцени усилията й и да й каже „стига, можеш да обуеш обувките си“.

Но той й изглеждаше безразличен, далечен, сякаш това бе единственият начин да я освободи от нещо, което не познаваше много добре, което я бе привлякло, но щеше да остави у нея много по-дълбоки следи от белезниците. Макар и да знаеше, че се опитва да й помогне, и колкото и да се стараеше да върви напред и да показва светлината на силната си воля, болката не й позволяваше да изпитва нито благородни, нито най-обикновени чувства — беше само болка, която заемаше цялото пространство, плашеше я и я караше да мисли, че е на ръба и не може да издържи повече.

Но направи още една крачка.

И още една.

Сега болката като че ли нахлуваше в душата й и отслабваше духа й, защото едно е да играеш театър в пет-звезден хотел, гола, с водка, черен хайвер и камшик между бедрата си; съвсем друго е да стоиш на студа боса и камъните да режат краката ти. Беше объркана, не успяваше да размени нито дума с Ралф Харт, единственото, което съществуваше реално в нейния свят, бяха ситните режещи камъчета, с които бе покрита алеята между дърветата.

Но в мига, когато мислеше, че ще се откаже, я обзе странно чувство: бе стигнала границите на собствената си издръжливост и отвъд тях имаше празно пространство, в което тя сякаш се носеше над самата себе си и не усещаше какво изпитва. Това ли беше чувството, изпълващо покайващите се? На дъното на болката тя откриваше врата към област, различна от съзнанието, в която нямаше място за нищо друго освен за неумолимата природа — и за самата нея, непобедима.

Всичко наоколо като че ли се превърна в сън: слабо осветената градина, тъмното езеро, безмълвният мъж, разхождащите се двойки, които не забелязваха, че тя е боса и едва ходи. Не знаеше дали се дължи на студа или на болката, но изведнъж тя престана да усеща тялото си, изпадна в състояние, в което не изпитваше нито желание, нито страх, а само едно тайнствено — как би могла да го нарече? — тайнствено „спокойствие“. Границите на болката не бяха нейните собствени граници; тя можеше да излезе извън тях.

Помисли си за всички човешки същества, които страдаха неволно, а тя предизвикваше собственото си страдание — но това вече нямаше значение, бе излязла извън границите на тялото си и сега й оставаше само душата, „светлината“, особен вид пустота, която някой някога е нарекъл рай. Съществуват страдания, които могат да бъдат забравени само ако успеем да се издигнем над нашите болки.

Другото, за което си спомни, бе как Ралф я взе на ръце, съблече якето си и я зави с него. Сигурно беше припаднала от студ, но това нямаше значение; беше доволна, не се страхуваше — бе победила. Не се бе унизила пред този мъж.

Минутите се превърнаха в часове, тя сигурно бе спала в прегръдките му, тъй като след като се събуди, въпреки че беше още тъмно, видя, че се намира в стая, в която освен телевизор в ъгъла нямаше нищо друго. Беше бяла, празна.

Ралф се появи с чаша горещ шоколад.