Паулу Коелю - Единайсет минути

— Можеш ли да дойдеш утре в „Копакабана“?

Ралф не разбра защо му задава този въпрос, но веднага се съгласи.

Из дневника на Мария, вечерта, когато вървя боса из Английския парк в Женева:

Не ме интересува дали някога е било свещено, или не, но A3 МРАЗЯ ТОВА, КОЕТО ПРАВЯ. То погубва душата ми, кара ме да губя връзката със самата себе си, учи ме, че болката е награда, че парите купуват всичко и оправдават всичко. Никой около мен не е щастлив; клиентите знаят, че трябва да платят за нещо, което би трябвало да получават безплатно, а това е потискащо. Жените знаят, че трябва да продават онова, което биха искали да дават единствено срещу удоволствие и ласки, а това е пагубно. Много се борих със себе си, преди да напиша тези редове, преди да приема, че съм нещастна, недоволна — необходимо ми беше и все още ми е необходимо да устоя няколко седмици.

Но не мога повече да търпя, да се преструвам, че всичко това е нормално, че е само период, етап от живота ми. Искам да го забравя, имам нужда да обичам — само това, имам нужда да обичам.

Животът е твърде кратък — или прекалено дълъг, — за да си позволя да го изживея толкова зле.

Те са в неговия дом. Не са и в нейния. Не са в Бразилия, нито в Швейцария, а в някакъв хотел — който би могъл да се намира навсякъде по света с безличните си мебели и с онази обстановка, която има претенциите да бъде домашна, а всъщност го прави още по-чужд.

Не са в хотела с красивата гледка към езерото и спомена за болката, страданието, екстаза; прозорците му гледат към Пътя на Сантяго, път за поклонение, но не и за покаяние, място, където хората се срещат в кафенетата, откриват „светлината“, разговарят, сприятеляват се, влюбват се. В момента вали и в този час на нощта никой не минава оттук, но са минавали хора в течение на десетки, стотици години — може би затова пътят има нужда да си отдъхне, да си почине от многото стъпки.

Да изгаси лампите. Да дръпне завесите. Да му каже да се съблече, да се съблече и тя. Физическият мрак никога не е пълен и когато очите свикнат с него, може да види силуета на мъжа, очертан от слабата светлина, която влиза в стаята незнайно откъде. Предишния път, когато се бяха срещнали, само тя му бе показала част от голото си тяло. Да извади две кърпички, грижливо сгънати, изпрани, изплакнати многократно, така че да бъде премахната от тях всякаква следа от парфюм или сапун. Да се приближи до него и да му каже да й завърже очите. Той се поколебава за миг и споменава нещо за ада, през който е минал. Тя отвръща, че не става дума за това, че се нуждае единствено от пълен мрак, че сега е неин ред да му разкрие нещо, както вчера той й бе разкрил същността на болката. Той се съгласява, слага превръзката на очите й. Тя прави същото; сега вече няма цепнатини, през които да се процежда светлина, потънали са в истински мрак, трябва да си подадат ръка, за да стигнат до леглото. Не, не трябва да лягаме. Само ще седнем, както винаги, един срещу друг, но малко по-близо, така че коленете ми да докоснат твоите колене.

Открай време искаше да направи това. Но никога не бе имала достатъчно време. Нито с първия си приятел, нито с мъжа, който я облада за пръв път. Нито с арабина, който плати хиляда франка, надявайки се може би на повече, отколкото тя беше в състояние да му даде — въпреки че хиляда франка не стигаха, за да си купи тя онова, което желае. Не бе имала време да го направи и с многото мъже, които минаваха през тялото й, влизаха и излизаха между краката й, като понякога мислеха само за себе си, понякога мислеха и за нея, понякога бяха обсебени от романтичните си мечти, а понякога го правеха само поради инстинкта да повторят нещо, защото са им казали, че един мъж действа именно така, а ако не действа така, значи не е мъж.

Мария си спомня за дневника си. Омръзнало й е, иска седмиците, които остават до заминаването й, да минат бързо и се отдава на този мъж, защото в него вижда светлината на собствената си скрита любов. Причината за първородния грях не е в ябълката, която Ева е изяла, а в това, че е сметнала за необходимо да раздели с Адам плода, който е опитала. Ева се е страхувала да тръгне по своя път сама, без чужда помощ, затова е поискала да сподели с някого чувствата си.

Някои неща обаче не могат да бъдат споделени. Не трябва да се боим от океаните, в които се гмурваме по собствено желание; страхът обърква живота на всички. Но човек трябва да премине през ада, за да го разбере. Нека да се обичаме, без да се опитваме да притежаваме другия.