Паулу Коелю - Единайсет минути

Едната му ръка отново се изкачва към гръдта й, колко е хубаво, как би желала той да я прегърне сега. Но не, сега те откриват телата си, имат време, нуждаят се от много време. Могат да се любят веднага, би било най-естественото нещо на света и сигурно ще бъде хубаво, но всичко това е толкова ново, тя трябва да се овладее, не иска да развали всичко. Спомня си за виното, което първата вечер бяха пили бавно, глътка по глътка, тя усещаше как то я стопля, караше я да гледа на света по друг начин, да се чувства по-свободна, по-близко до живота.

Желае да изпие по съшия начин и този мъж, тогава ще забрави завинаги лошото вино, което се пие на един дъх и опива, но накрая боли глава и оставя усещане за пустота в душата.

Тя спира, преплита нежно пръсти в неговите, чува го как стене и изпитва желание също да стене, но се овладява, чувства, че тази топлина се разлива по цялото й тяло, сигурно и с него се случва същото. Без оргазъм енергията се разпръсква, стига до мозъка, не й позволява да мисли за нищо друго, освен как да стигне до края, но тя иска точно това — да спре, да спре по средата, удоволствието да обхване цялото й тяло, да се разпростре до мозъка й, да поднови обещанието и желанието, да възвърне девствеността й.

Тя бавно сваля превръзката от очите си, сваля и неговата. Светва лампата на нощното шкафче. Двамата са голи, не се усмихват един на друг, само се гледат. Аз съм любов, аз съм музика, мисли си тя. Хайде да танцуваме.

Но не изрича нищо от това: разговарят за банални неща, като например кога ще се срещнат пак, тя определя някаква дата, може би след два дни. Той казва, че би искал тя да го придружи на една изложба, тя се колебае. Това би означавало да се запознае с неговия свят, с приятелите му, а те кой знае какво щяха да кажат, да си помислят. Отказва. Но той разбира, че всъщност тя иска да каже „да“, затова настоява, използвайки глупави аргументи, които обаче са част от танца, който танцуват в момента, накрая тя отстъпва, защото точно това е искала. Той определя мястото, където да се срещнат — същото кафене, в което се бяха видели за пръв път. Тя не се съгласява, бразилците са суеверни, не трябва да се срещат повече на мястото, където са се запознали, защото това ще затвори един кръг и всичко ще свърши.

Той е доволен, че тя не иска да затваря този кръг. Решават да отидат в една църква, откъдето се вижда целият град и която се намира край Пътя на Сантяго — част от тайнственото поклонение, което двамата извършват, откакто се познават.

Из дневника на Мария, в деня преди да си купи билет за Бразилия:

Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа.

Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите й блестели от вълнение. Помолила го да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Жената се радвала и възхищавала на птичето, обожавала го. И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то поиска да види далечните планини! Жената се изплашила. Изплашила се, че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетила завист, завиждала на птичето за способността му да лети. Почувствала се самотна.

И решила: „Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети.“

Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка.

По цял ден жената гледала птичето. Пред нея бил обектът на любовта й и тя го показвала на приятелките си, които възкликвали: „Ти имаш всичко.“ Междувременно в нея започнала да настъпва странна промяна: тъй като вече притежавала птичето и нямало нужда да го завоюва, постепенно започнала да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала да му обръща внимание, сещала се за него само когато трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му.

Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си спомняла за клетката, а само за деня, в който го бе видяла за пръв път да лети доволно сред облаците.

Ако тя се бе вгледала в себе си, щеше да открие, че онова, което най-много я бе развълнувало у птичето, е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота.