Паулу Коелю - Единайсет минути

Нямаше вече желание да ходи в „Копакабана“. Въпреки това се чувстваше длъжна да продължи да работи до края, макар и да не знаеше истинската причина — все пак бе спечелила достатъчно пари. Следобеда би могла да купи някои неща, да поговори с един управител на банка, който беше неин клиент, но й бе обещал да й помогне във връзка със спестяванията й, да пие кафе, да изпрати по пощата някои дрехи, които не се побираха в багажа й. Странно, но беше малко тъжна, без да знае защо; може би защото оставаха цели две седмици и тя трябваше да убие времето дотогава, да погледне на града с други очи, да се зарадва, че е изживяла всичко това. Стигна до едно кръстовище, което бе пресичала стотици пъти; оттук се виждаше езерото, водният стълб и — в средата на градината, която се простираше от другата страна на каменната улица — красивият часовник от цветя, един от символите на града, който не и позволяваше да лъже, защото…

Внезапно времето спря, светът застина.

Каква б еше тази история за възвърнатата девственост, за която си мислеше, откакто се бе събудила?

Светът сякаш бе замръзнал, мигът сякаш бе спрял, Мария бе застанала пред нещо много сериозно, много важно в живота си, не можеше да забрави, не можеше да постъпи така, както със сънищата, които сънуваше нощем; винаги си обещаваше да ги записва и никога не се сещаше да го направи…

„Не мисли за нищо! Светът спря. Какво става?“

СТИГА!

Птичето! Нима красивата история за птичето, която току-що бе написала, беше за Ралф Харт?

Не, беше за самата нея!

КРАЙ!

Беше единайсет часът и единайсет минути и тя решаваше да спре точно в този момент. Чувстваше се като чужденка в собственото си тяло, откриваше отново възвърнатата си девственост, но възраждането й беше толкова крехко, че ако останеше тук, щеше да се погуби безвъзвратно. Бе стигнала може би до рая, познаваше със сигурност ада, но приключението й наближаваше своя край. Не можеше да чака две седмици или десет дни, нито дори една седмица — трябваше да си тръгне тичешком, — защото при вида на цветния часовник, сниман от туристите, и децата, играещи наоколо, бе открила причината за тъгата си.

И тя бе следната: не искаше да се върне в Бразилия.

И то не заради Ралф Харт, Швейцария, приключението. Истинската причина беше съвсем проста: парите.

Парите! Къс хартия, изрисуван в строги цветове, и който според хората имаше определена цена — и тя вярваше в това така, както вярваха всички — до мига, в който отидеше с огромен куп от такива късчета хартия в някоя уважавана, утвърдена, свръхдискретна швейцарска банка и помолеше: „Мога ли да получа срещу това още малко часове живот?“ — „Не, госпожо, не продаваме такова нещо, само го купуваме.“

Мария излезе от бълнуването си, събудена от спирачките на някаква кола, мърморенето на шофьора и едно усмихнато старче, което й казваше на английски да се отдръпне — в момента светеше червено за минувачи.

„Е, добре, смятам, че открих нещо, което всички би трябвало да знаят.“

Но не го знаеха: тя се огледа наоколо, хората вървяха с наведени глави, бързаха за работа, за училище, за някое бюро по заетостта, за улица „Берн“, повтаряйки си непрекъснато: „Мога да почакам още малко. Имам една мечта, но мога да я отложа за друг път, сега трябва да печеля пари.“ Нейната работа се ползваше с лоша слава, но всъщност тя само продаваше времето си като всички останали. Правеше неща, които не й харесваха, като всички останали. Понасяше неприятни хора като всички останали. Отдаваше безценното си тяло и безценната си душа като всички останали в името на някакво бъдеще, което така и не се появяваше. Казваше, че все още не е спечелила достатъчно, като всички останали. Трябваше да изчака още малко, да спечели още малко, да отложи осъществяването на мечтите си за после, тъй като в момента беше много заета, трябваше да използва възможността, която й се бе открила, клиентите я чакаха, бяха й верни, бяха готови да плащат от триста и петдесет до хиляда франка на нощ.

И за пръв път в живота си, въпреки всички хубави неща, които би могла да си купи с парите, които щеше да спечели — кой знае, може би само за още една година, — тя съвсем съзнателно, трезво и преднамерено реши да пропусне тази възможност. Мария изчака да светне зелено, пресече улицата, спря пред цветния часовник, спомни си за Ралф, почувства отново неговия изпълнен с желание поглед в нощта, в която бе свалила част от роклята си, почувства как ръцете му докосват гърдите й, клитора й, лицето й, усети, че е влажна, погледна към огромния воден стълб в далечината и — без да има нужда да докосва която и да било част от тялото си — изпита оргазъм тук, пред всички.