Паулу Коелю - Единайсет минути

— Ще откажа. Включително и неговата. Защото дойдох само за да се сбогувам.

Милан остана като поразен.

— С художника ли?

— Не. С „Копакабана“. Тръгвам си. Съществува една граница, до която достигнах тази сутрин, докато гледах цветния часовник край езерото.

— И коя е границата?

— Цената на една ферма във вътрешността на Бразилия. Знам, че мога да спечеля повече, да работя още една година, какво толкова, ще кажеш ти, нали? Но аз знам какво: ще остана завинаги в този капан, в който си ти, в който са и клиентите, президенти на фирми, стюарди, ловци на таланти, директори на звукозаписни компании, многото мъже, с които съм била и на които съм продала времето си, без да мога да си го откупя от тях. Ако остана още един ден, ще остана още една година, а ако остана още една година, никога няма да се откажа.

Милан кимна дискретно в знак на съгласие, с вид на човек, който разбира и се съгласява с всичко, но не може да каже нищо — защото би могъл да зарази останалите момичета, които работят за него. Беше добър човек и въпреки че не й даде благословията си, не се и опита да я убеди, че постъпва погрешно.

Тя благодари, поръча си едно питие — чаша шампанско, не понасяше повече плодовия коктейл. Сега можеше да пие, не беше на работа. Милан й каза да му се обади, ако се нуждае от нещо, а също и че винаги ще бъде добре дошла в бара. Тя поиска да си плати шампанското, но той й каза, че е за сметка на заведението. Мария прие: бе дала на това заведение много повече от едно питие.

Из дневника на Мария, след като се прибра в жилището си:

Не си спомням точно деня, но беше една от последните недели, когато реших да отида на църква и да присъствам на литургията. След като чаках дълго, разбрах, че съм попаднала не където трябва — намирах се в протестантски храм. Щях да си тръгвам, когато пасторът започна проповедта си, и реших, че ще е невъзпитано да стана — и това мое решение бе благословено, защото в този ден чух неща, от които много се нуждаех.

Пасторът каза приблизително следното:

„Във всички езици по света има една и съща поговорка: далеч от очите, далеч от сърцето. Аз обаче твърдя, че тя изобщо не е вярна; колкото сме по-далеч, толкова по-близо до сърцето ни са чувствата, които се опитваме да превъзмогнем и да забравим. Ако сме в изгнание, искаме да запазим и най-малкия спомен за нашите корени, ако сме далеч от любимия човек, всеки, който минава по улицата, ни напомня за него.

Евангелието, както и всички свещени текстове от всички религии са били писани в изгнание, в търсене на същността на Бог, на вярата, която движи народите напред, на странстването на душите по света. Не са знаели нашите предци, както не знаем и ние, какво очаква Божеството от нашия живот — именно затова се пишат книги и се рисуват картини, защото не искаме и не можем да забравим кои сме.“

След като свърши службата, отидох при него и му благодарих: казах му, че съм чужденка в чужда страна, и му благодарих за напомнянето, че далеч от очите означава близо до сърцето. И тъй като Бразилия е твърде близо до сърцето ми, днес си тръгвам.

Мария взе двата куфара и ги сложи на леглото; винаги стояха в стаята й в очакване на деня, когато всичко ще свърши. Представяла си бе, че ще ги напълни с много подаръци, нови дрехи, снимки на снега и на големите европейски столици, сувенири от един щастлив период, през който щеше да е опознала най-сигурната и най-щедрата страна на света. Имаше, наистина, нови дрехи и няколко снимки на снега, който един ден бе завалял над Женева, но останалото нямаше нищо общо с представите й.

Бе пристигнала с мечтата да спечели много пари, да опознае живота и самата себе си, да купи ферма за родителите си, да се омъжи и да покаже на семейството си къде е живяла. Връщаше се с парите, необходими за осъществяване на мечтата й, без да се е изкачила в планината, и — което е още по-лошо — продължаваше да бъде чужденка за самата себе си. Въпреки това бе доволна, тъй като знаеше, че е дошъл моментът да спре.

Малцина усещат кога настъпва този момент.

Бе изживяла само четири приключения — работила бе като танцьорка в едно кабаре, научила бе френски, станала бе проститутка и се бе влюбила безумно в един мъж. Колко души биха могли да се похвалят с толкова емоции в рамките на една година? Беше щастлива въпреки тъгата, която изпитваше, а тази тъга си имаше име и то не беше нито проституция, нито Швейцария, нито пари. Тъгата се казваше Ралф Харт. Въпреки че никога не си го бе признала, дълбоко в сърцето си тя искаше да се омъжи за него, за мъжа, който сега я чакаше в една църква, за да я запознае с приятелите си, с картините си, със своя свят.