Паулу Коелю - Единайсет минути

Хрумна й да не отиде на срещата, а да отседне в един хотел близо до летището, тъй като полетът й бе на другата сутрин; от този миг нататък всяка минута, прекарана заедно с него, щеше да се равнява на една година страдание за в бъдеще заради всичко онова, което тя би могла да му каже, а не го направи, заради спомена за ръката му, гласа му, подкрепата му, историите, които й бе разказал.

Отвори отново единия от куфарите, извади малкия вагон от електрическото влакче, който той й бе дал през първата нощ в неговия апартамент. Погледа го няколко минути и след това го хвърли в кошчето; това влакче не заслужаваше да види Бразилия, било е ненужно и несправедливо към детето, което толкова много го е искало.

Не, нямаше да отиде в църквата; той може би щеше да я попита и ако тя му кажеше истината — „тръгвам си“, — той щеше да я моли да остане, щеше да й обещае всичко на света само за да не я загуби в този миг, щеше да й разкрие любовта си, която тя и без това беше усещала през всичкото време, прекарано с него. Но и двамата разполагаха със свобода, може би никоя друга връзка нямаше да бъде толкова успешна, вероятно тази беше единствената причина, поради която се обичаха — знаеха, че не се нуждаят един от друг. Мъжете винаги се плашат, когато една жена казва „искам да съм зависима от теб“, а Мария искаше да отнесе със себе си образа на един влюбен, всеотдаен Ралф Харт, готов на всичко заради нея.

Все още имаше време, за да реши дали да отиде на срещата, или не; сега трябваше да се съсредоточи върху по-практични неща. Видя някои вещи, които не беше прибрала в куфарите, тъй като не знаеше къде да ги сложи. Реши, че хазаинът ще се погрижи за тях вместо нея, когато влезе в апартамента и завари домакинските електроуреди в кухнята, картините, купени от един битпазар, хавлиените кърпи и спалното бельо. Не можеше да отнесе нищо от това в Бразилия, въпреки че родителите й се нуждаеха от тях много повече от който и да било швейцарски просяк; тези вещи винаги щяха да й напомнят за всичко, което бе дръзнала да направи.

Излезе, отиде в банката и изтегли всички пари, които бе внесла. Управителят — който също беше минал през леглото й — й каза, че идеята не е добра, тези франкове можели да продължават да й носят печалба, тя можела да получава лихвите в Бразилия. А и ако й откраднели парите, щяла да загуби спечеленото през всичките тези месеци на труд. Мария се поколеба за миг, вярвайки — както винаги, — че наистина искаха да й помогнат. Но след като поразмисли, стигна до извода, че целта на тези пари не е да се превърнат в още повече хартия, а във ферма, в къща за родителите й, в няколко глави добитък и в още повече работа.

Изтегли всичко до последния сантим, прибра парите в малка чантичка, която бе купила специално за целта, и я върза на кръста си, под дрехите.

Отиде до туристическата агенция, молейки се да има сили да извърши намисленото; когато поиска да си смени билета, й казаха, че полетът на следващия ден е през Париж, където тя ще трябва да се прехвърли на друг самолет. Нямаше значение, важното беше да е далеч оттук, докато не е размислила.

Разходи се до един от мостовете, купи си сладолед, въпреки че отново бе започнало да се захлажда, и хвърли поглед към Женева. В този момент всичко й се стори различно, сякаш току-що бе пристигнала и искаше да обиколи музеите, историческите забележителности, най-посещаваните барове и ресторанти. Колко странно, когато човек живее в някой град, винаги отлага разглеждането му за по-нататък и накрая така и не го опознава.

Опита се да се зарадва на това, че се завръща в родината си, но не успя. Опита се да изпита тъга от факта, че напуска един град, който се бе отнесъл толкова добре с нея, но също не успя. Единственото, което успя да стори, бе да си поплаче от страх за самата себе си — интелигентно момиче, което имаше всичко, за да преуспее, но обикновено вземаше погрешни решения.

Помоли се този път решението й да е било правилно.

Църквата беше съвсем празна, когато влезе в нея, и тя се отдаде на мълчаливо съзерцание на красивите витражи, осветявани от идващата отвън светлина, светлината на измития от нощната буря ден. Пред нея се издигаше олтар с празен кръст; кръстът вече не беше инструмент за мъчение с окървавения върху него мъж на прага на смъртта, а символ на възкресението, инструментът за изтезание бе изгубил напълно своето значение и вече не внушаваше ужас.

Зарадва се, че не видя статуи на страдащи светци със следи от кръв и отворени рани — тази църква беше само място, в което хората се събираха, за да се преклонят пред нещо, което не можеха да разберат.