Паулу Коелю - Единайсет минути

Спря се пред една дарохранителница, в която се съхраняваше частица от тялото на Исус, в когото тя все още вярваше, въпреки че отдавна не бе мислила за него. Коленичи и се закле пред Бог, пред Дева Мария, пред Исус и пред всички светци, че каквото и да се случи през този ден, тя никога няма да промени решението си и ще си тръгне оттук на всяка цена. Даде тази клетва, защото познаваше добре капаните на любовта и способността им да променят волята на една жена.

Малко след това Мария усети как някаква ръка я докосва по рамото и наклони глава, за да докосне ръката.

— Как си?

— Добре — отговори гласът без следа от тревога. -Много добре. Хайде да пием кафе.

Излязоха, хванати за ръце, сякаш бяха двама влюбени, които се срещат след дълга раздяла. Целунаха се на улицата, няколко души ги изгледаха скандализирани, двамата се усмихнаха на чувството на неудобство, което бяха предизвикали, и на желанията, които бяха събудили у хората със скандалното си поведение — защото знаеха, че в действителност и на другите им се иска да направят същото. Именно това беше скандалното.

Влязоха в едно кафене, което приличаше на всички останали, но през този следобед беше различно, защото двамата бяха в него и се обичаха. Поговориха си за Женева, за трудностите на френския език, за витражите в църквата, за вредата от пушенето — тъй като и двамата пушеха и нямаха никакво намерение да се откажат от този порок.

Тя настоя да плати кафетата и той прие. Отидоха на изложбата, тя се запозна с неговия свят, с художниците, с богаташите, които изглеждаха още по-богати, с милионерите, които изглеждаха като бедняци, с хората, които разпитваха за неща, за които тя изобщо не бе чувала. Всички я харесаха, похвалиха я за хубавия й френски, разпитваха я за карнавала, футбола и музиката на страната й. Възпитани, любезни, симпатични, очарователни.

Когато излязоха, той й каза, че вечерта ще дойде в бара, за да се видели. Тя го помоли да не ходи там, тъй като този ден не беше на работа и би искала да го покани на вечеря.

Той прие, сбогуваха се, уговориха се да се срещнат в неговия дом и да вечерят в един симпатичен ресторант на малкото площадче „Колони“, през което толкова пъти бяха минавали с такси, а тя никога не бе пожелала да спрат, за да го разгледа.

Тогава Мария се сети за единствената си приятелка и реши да отиде до библиотеката, за да й каже, че повече няма да ходи там.

Попадна в задръстване, което трая цяла вечност, докато кюрдите свършиха с демонстрацията си (отново!) и колите възстановиха нормалното си движение. Но това нямаше значение, нали сега пак бе господарка на времето си.

Пристигна малко преди затварянето на библиотеката.

— Може да ви се стори, че се държа прекалено фамилиарно, но нямам нито една приятелка, с която да споделя някои неща — каза библиотекарката веднага след като Мария влезе.

Тази жена нямаше приятелка? След като бе живяла цял живот на едно и също място и срещаше най-различни хора всеки ден, нямаше никого, с когото да разговаря? Всъщност Мария бе открила някой като себе си или, по-точно казано, като всички останали.

— Размишлявах върху това, което прочетох за клитора…

„О, не! Нима мисли само за това?“

— И разбрах, че въпреки голямото удоволствие, което винаги са ми носели половите контакти с мъжа ми, ми е било много трудно да стигна до оргазъм с него. Смятате ли, че това е нормално?

— А вие смятате ли, че е нормално кюрдите да правят демонстрации всеки ден? Влюбените жени да бягат от своя вълшебен принц? Хората да мечтаят за ферми, вместо за любов? Мъже и жени да продават времето си, без да могат после да го откупят? И въпреки всичко тези неща се случват; така че няма значение какво смятам или какво съм спряла да смятам, винаги е нормално. Всичко онова, което е противоестествено, което се противопоставя на най-съкровените ни желания, е нормално според нас, макар и да изглежда абсурдно на Бог. Търсим нашия ад, изграждаме го в течение на хилядолетия и след всички тези усилия сега можем да живеем по възможно най-лошия начин.

Мария погледна жената пред себе си и едва сега, след като бе изминало толкова време, я попита за името й (знаеше само фамилията й). Библиотекарката се казваше Хайди, беше омъжена от трийсет години и никога — наистина никога! — не си бе задавала въпроса дали е нормално да не изпитва оргазъм по време на сексуалните контакти с мъжа си.

— Не знам дали трябваше да чета всичко това! Може би щеше да е по-добре да продължавам да живея в невежество и да мисля, че след като имам верен съпруг, вила с изглед към езерото, три деца и държавна работа, съм постигнала всичко, за което една жена би могла да мечтае. А сега, откакто вие пристигнахте и откакто прочетох първата книга, съм много загрижена за това, в което превърнах живота си. Дали с всички е така?