Паулу Коелю - Единайсет минути

Понечи да му каже — съвсем възпитано, — че трябва наистина да довърши една много интересна статия, но той я заговори пръв. Каза й, че е писател и че се връща от някаква среща в този град, но поради закъснението на влаковете щеше да изпусне полета за родината си. Би ли могла да му помогне да си намери хотел, след като пристигнат в Женева?

Хайди го гледаше и се питаше как е възможно човек да е в толкова добро настроение, след като си е изпуснал самолета и му се налага да чака на някаква неуютна гара, докато нещата се оправят?

Мъжът обаче започна да разговаря с нея, сякаш бяха стари приятели. Разказа й за пътуванията си, за мистерията на литературното творчество, а също и (за неин ужас) за всички жени, които бе срещал и обичал през живота си. Хайди само кимаше и той продължаваше. От време на време й се извиняваше, че говори твърде много, и я разпитваше за самата нея, но единственото, което тя му отговаряше, беше, че е „обикновена жена, на която досега не й се е случвало нищо особено“.

Внезапно Хайди с изненада установи, че се моли влакът никога да не дойде, разговорът с мъжа й харесваше много, откриваше неща, които познаваше единствено от романите. И тъй като никога повече нямаше да го срещне, се осмели (така и не можа по-късно да си обясни защо) да го попита за неща, които открай време я интересуваха. Изживяваше труден момент в брака си, съпругът й настояваше тя непрекъснато да е до него и Хайди поиска да узнае какво би могла да стори, за да го накара да се чувства щастлив. Непознатият й даде интересни съвети, разказа й някаква история, но като че ли не му се нравеше особено идеята да разговарят за съпруга й.

„Вие сте много интересна жена“, каза й той, използвайки думи, които тя не бе чувала от години.

Хайди не знаеше как да реагира, той забеляза неудобството й и веднага заговори за пустини, планини, изгубени градове, жени, обвити във воали, но с разголени кръстове, воини, пирати и мъдреци.

Влакът пристигна. Седнаха един до друг и тя вече не беше омъжената жена с вила срещу езерото и майка на три деца, за които трябваше да се грижи, а авантюристка, която за пръв път отиваше в Женева. Гледаше планината, реката и й беше хубаво да седи до един мъж, който искаше да легне с нея (защото мъжете мислят само за това) и който правеше всичко възможно, за да я впечатли. Замисли се върху това колко ли други мъже са изпитвали същото, а тя не бе им дала никаква възможност — тази сутрин обаче светът се бе променил, тя беше едно момиче на трийсет и осем години, което присъства очаровано на опитите да бъде съблазнено; на света нямаше нищо по-хубаво от това.

В преждевременната есен на живота си, когато смяташе, че вече има всичко, което би могла да очаква, на някаква гара се бе появил този мъж и бе влязъл в нейния свят, без да иска позволение. Слязоха в Женева, тя му препоръча един хотел (той настояваше да е скромен, тъй като не беше предвидил, че ще трябва да остане още един ден в скъпата Швейцария), помоли я да се качи с него до стаята, за да види дали всичко е наред. Хайди знаеше какво я очаква, но въпреки това прие предложението. Затвориха вратата, целунаха се буйно и с желание, той свали дрехите й и — о, Господи! — тя разбра, че добре познава женското тяло, тъй като бе опознал страданието или разочарованието на много други тела.

Любиха се целия следобед, едва привечер очарованието започна да се изпарява и тя каза едно изречение, което й се искаше никога да не бе произнасяла: „Трябва да се прибирам, мъжът ми ме чака.“

Той запали цигара, останаха заедно още няколко минути в мълчание и накрая никой не каза „сбогом“. Хайди стана и излезе от стаята, без да поглежда назад, знаейки, че каквото и да си кажат, ще бъде безсмислено.

Никога повече нямаше да го срещне, но през есента на своето отчаяние за няколко часа бе престанала да бъде вярната съпруга, домакинята, любещата майка, примерната служителка, постоянната приятелка — и отново се бе превърнала просто в жена.

През слепващите няколко дни мъжът й подхвърляше, че не е същата, че е по-весела или по-тъжна от обикновено — и той самият не знаеше как да опише промяната в нея. Една седмица след това нещата отново поеха нормалния си ход.

„Колко жалко, че не разказах това на момичето — помисли си тя. — Всъщност тя нямаше да го разбере, все още живее в свят, в който хората са си верни, а клетвите в любов — вечни.“

Из дневника на Мария:

Не знам какво си е помислил, когато отвори вратата онази вечер и ме видя с двата куфара.