Паулу Коелю - Единайсет минути

Защото му харесваше. Заслужаваше да страда много, понеже животът се бе показал прекалено благосклонен към него и той не бе достоен за всички тези придобивки — пари, уважение, известност. Смяташе, че кариерата му е достигнала една точка, от която нататък всичко ще зависи само от успеха, и това го плашеше, защото вече беше видял много хора да се сгромолясват от висините.

Прочете книгата. Започна да чете всичко, което му попаднеше и което беше свързано със странното съчетание на болка и удоволствие. Жена му разбра за видеокасетите, които вземаше под наем, за книгите, които криеше, попита го какво означава това и дали не е болен. Терънс отрече, като обясни, че става въпрос за материал, свързан с нов проект, който тя ще трябва да осъществи. И подметна сякаш между другото:

„Може би трябва да опитаме.“

Опитаха. В началото много плахо, придържайки се само към упътванията, които намираха в порнографските магазини. Постепенно започнаха да използват нови техники, стигаха до крайности, излагаха се на опасности, но чувстваха, че бракът им става все по-стабилен. Бяха съучастници в нещо тайно, забранено, осъдително.

Опитът на двамата се превърна в изкуство: създадоха нови сценични персонажи, чиито атрибути бяха кожата и металните нитове. Жената излизаше на сцената с камшик, жартиери и ботуши и довеждаше публиката до възторг. Албумът зае първо място в поп класациите в Англия, а след това премина триумфално през цяла Европа. Терънс се учудваше, като виждаше как младежите съвсем естествено приемат собствените му тайни желания, и единственото му обяснение беше, че по този начин сдържаното насилие можеше да се проявява по един бурен, но безобиден начин. Камшикът стана символ на състава, появи се върху тениски, татуировки, лепенки, пощенски картички.

Терънс беше интелигентен и образован човек, ето защо реши да потърси корените на всичко това — така щеше да разбере по-добре самия себе си. Каещите се грешници не са били тези, които са се опитвали да прогонят черната чума, както бе казал на проститутката по време на тяхната среща. Още от най-стари времена хората са разбрали, че страданието, веднъж посрещнато без страх, им открива пътя към свободата.

В Египет, Рим и Персия са смятали, че ако един човек пожертва себе си, то той спасява страната и народа си. В Китай, ако се случело природно бедствие, бил наказван императорът, тъй като именно той представлявал божествата на земята. Най-добрите спартански войници в древна Гърция били бити с камшик веднъж годишно, от сутринта до вечерта, в чест на богиня Диана, докато множеството ги насърчавало да понасят с достойнство болката, защото тя ги подготвяла за битките. В края на деня жреците разглеждали раните по гърбовете на войните и по тях предсказвали бъдещето на града.

Пустинните свещеници, древно християнско общество от IV в., което се събирало в един манастир в Александрия, използвали бичуването като средство за прогонване на демоните или за да покажат безполезността на тялото по време на духовното търсене. Животът на светците е пълен с такива примери. Света Роза тичала през градината, докато тръните се забивали в плътта й; свети Доминик Лорикат се самобичувал всяка вечер, преди да легне да спи; мъчениците доброволно приемали бавната смърт, разпъвани на кръста или разкъсвани от дивите зверове. Всички те казвали, че преодоляването на болката е в състояние да доведе човека до религиозен екстаз.

Според съвременни непотвърдени изследвания в раните се развивали някакви гъбички, които причинявали халюцинации. Удоволствието било толкова голямо, че тази практика бързо излязла извън манастирите и се разпространила навсякъде.

През 1718 г. бил публикуван „Трактат за самобичуването“, който учел как да откриеш удоволствието посредством болката, но без да увредиш тялото си. В края на съшия този век съществували десетки места из цяла Европа, където хората страдали, за да достигнат до удоволствието. Има свидетелства за крале и кралици, които се оставяли да бъдат бити с камшик от своите роби, докато разбрали, че удоволствието не е само в това да понасяш, но и да причиняваш болка, макар че последното било по-изморително и неблагодарно.

Докато пушеше цигарата си, Терънс изпитваше задоволство, че за по-голямата част от човечеството неговите мисли в момента ще останат непонятни.

Всъщност това нямаше никакво значение: до едно затворено общество имат достъп само избраниците. Спомни си също как бракът му от мъчение се бе превърнал в нещо прекрасно. Жена му знаеше с каква цел е тръгнал за Женева, но не се притесняваше, дори напротив, в този болен свят тя беше щастлива, че мъжът й ще получи наградата, която желаеше след една седмица на упорит труд.