Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Кога?

— Не беше много сигурен — някъде преди четири-пет дни, малко след като се настанила.

— Много дебела става тази работа — кимна Мюз. Коуп не отлепяше очи от монитора.

— Може би следва да свикаме пресконференция. Да увеличим образа на жената на снимката. Да видим дали някой няма случайно да я познае.

Коуп продължаваше да наблюдава съпруга на екрана. Какво ли си мисли, мина през ума й. Толкова много бе изстрадал самият той, включително и смъртта на първата му жена. Мюз огледа кабинета. На масата имаше пет айпода, чисто нови, неразопаковани.

— Това какво е? — попита Мюз.

— Айподи.

— Това го виждам и аз. За какво са ти?

Очите на Коуп фиксираха Кордоба.

— Почти се надявах, че той го е сторил.

— Кордоба ли? Няма начин.

— Знам. Болката му сякаш струи от него.

Мълчание.

— Айподите са за шаферките — каза Коуп.

— Колко мило!

— Може би трябва и аз да поговоря с него.

— С Кордоба?

Коуп кимна.

— Може да се окаже от полза — каза тя.

— Люси обожава тъжните песни — рече Коуп. — Но ти и това знаеш, нали?

Макар да бе сред шаферките, Мюз не познаваше Люси кой знае откога, нито пък кой знае колко. Все пак кимна, но Коуп не се отлепяше от монитора.

— Всеки месец й правя нов диск. Знам, че е банално, но тя много се радва. Така че всеки месец издирвам възможно най-тъжните песни. Този месец например вече имам „Поздравления“ на Блу Октобър и „Семе“ на Анджи Апаро.

— Не съм ги чувала.

— Ще ги чуеш — усмихна се той. Те са част от подаръка. Всичките тези сърцетрошачки са записани и на айподите ви.

— Прекрасна идея — каза тя и усети как нещо я прободе. Коуп прави специални CD-та за любимата си жена. Направо бе случила с него.

— В началото се чудех какво толкова им харесва Люси на тези песни. Представяш ли си я? Седи на тъмно, слуша ги и плаче. Така й действа музиката. Нищо не разбирах. А пък миналия месец? Бях записал едно изпълнение на Миси Хигинс. Нея слушала ли си я?

— Не съм.

— Страхотна е. И музиката й е убиец. Та в тази песен се говори за бивш любим и как не можела да понесе мисълта за чужда ръка върху неговата, макар да й било ясно, че така трябвало да бъде.

— Трагично.

— Именно. Но сега Люси е щастлива, нали? Искам да кажа, толкова ни е хубаво заедно. Най-сетне се намерихме един друг и сега ще се женим. Защо тогава продължава да слуша тия сърцераздирателни истории?

— Аз ли се предполага да ти отговоря?

— Не, Мюз, аз се мъча на теб нещо да обясня. Дълго време не я разбирах. Сега вече я разбирам. Тъжните песни причиняват една безопасна болка. Отвличане на вниманието. Контролирано, при това. Може и да ти помага да си представиш, че и истинската болка ще е такава. Но тя не е. И Люси, естествено, го знае. Човек не може да се подготви за истинската болка. Просто трябва да я оставиш да те разкъса докрай.

Телефонът иззвъня. Коуп най-сетне откъсна поглед от екрана и вдигна слушалката.

— Коуплънд — каза. После погледна към Мюз. — Открили са нещо във връзка с роднините на Мариан Гилеспи. Ще се видим по-късно.

В момента, в който двете момичета останаха сами в спалнята, Ясмин ревна.

— Какво има? — попита Джил.

— Хората са направо отвратителни — посочи Ясмин компютъра.

— Какво е станало?

— Ще ти покажа. Толкова е подло.

Джил придърпа стол и седна до приятелката си. Загриза нокът.

— Ясмин?

— Какво?

— Боя се за брат ми. И нещо ужасно е станало с тати. Мама затова пак ме докара тук.

— Ти не я ли попита какво става?

— Не ще да ми каже.

Ясмин обърса сълзите си и продължи да чука по клавиатурата:

— Те все гледат да ни пазят, нали?

Джил не разбра дали Ясмин говори със сарказъм, или сериозно, или по малко и от двете. Очите на Ясмин бяха вперени в монитора. Посочи с пръст:

— Ето го. Виж!

Беше на страница в Майспейс, озаглавена: Мъж или жена? — Историята на XY. Уолпейпърът представляваше куп горили и маймуни. Под рубриката „Любими филми“ имаше само два: „Планетата на маймуните“ и „Коса“. Песента, която звучеше, бе „Шокирай маймуната“ на Питър Гейбриъл. Имаше и видеоклипове на „Нашънъл джиографик“, все за примати. Един от клиповете, озаглавен „Танцуващата горила“, бе взет от Ютюб.

Най-лошото обаче бе портретът в горния ляв ъгъл — училищна снимка на Ясмин с дорисувана брада.

— Не мога да повярвам — прошепна Джил.

Ясмин пак ревна.

— Как попадна на тази страница?

— Онази кучка Мари Алекзандра ми изпрати линка. Разпратила го е и на половината клас.